Тя се спря и той се зачуди дали тя също усещаше напрежението между тях. След това отново усети дъха й върху лицето си и устните й леко докоснаха неговите. Той се стресна за миг, след което изви тяло към нея. Устните й се разтвориха и езикът й погали вътрешния ръб на устата му. Кръвта му закипя от желание. Мозъкът му работеше трескаво. Каква жена можеше да се целува толкова смело? Може би… това вече нямаше значение.
Какво нямаше значение вече? Той бе обзет от безсилие. Защо не можеше да си спомни? Това беше толкова важно. Коя беше тя?
Сабрина. Името й изникна внезапно. Бри. Тя беше… какво? Лек аромат се носеше около него. Нейният аромат, спомен от днес? От вчера… от вечността?
Жена му; да, точно така, тя беше негова жена. Появиха се откъслеци от спомени. Не пасивната жена-дете от младостта му; това беше жена, която трябваше да бъде оценявана, пазена и дори обичана. Той я беше спечелил, нали? Или поне я беше получил. Най-значителната му победа, а може би… най-големият му провал? Не знаеше кое от двете беше вярно.
Сабрина… Бри… лейди Б. Имената, картините и емоциите, ароматите и звуците от настоящето и смътните спомни отпреди едно десетилетие нахлуваха в съзнанието му и се смесваха. Мечти и фантазии се объркваха с действителността в загадка от въпроси, които той не можеше да разбере и да им отговори, до които не можеше да достигне.
Отново потъна в тъмнината. Изтощеният му мозък се поддаде на нуждата на тялото му от сън. Една мисъл оставаше загнездена някъде дълбоко в съзнанието му, смътна и недостъпна. Той се опитваше да стигне до нея, тъй като инстинктивно знаеше, че тя щеше да му даде ключа към онова, което търсеше и решението на загадки, които отдавна се бе отказал да разреши.
И щеше да му даде покой.
Никълъс отвори очи със сила, която идваше единствено от решителността му. Погледът му беше замъглен и той едва различи гредите на някакъв таван. Къде се намираше? Присви вежди в опит да си спомни и се опита да седне.
Остра болка прониза главата му и се разпростря по цялото му тяло. Той се задъха и се отпусна на леглото; очите му отново се затвориха.
— Добре дошъл обратно при нас — поздрави го един тих, чувствен глас. Нейният глас. Гласът на Сабрина.
Той отвори предпазливо очи, като избягваше да прави и най-малкото движение. Лицето й беше надвесено над неговото.
— Къде съм? — Той буквално изграчи думите.
— Там, където ти е мястото в момента — в леглото. — Тя се намръщи загрижено. — В каютата си. На кораба. Спомняш ли си?
Корабът? Разбира се. Подробностите му се изплъзваха, но той определено си спомняше за двубоя с онзи арогантен американец.
— Как се чувстваш?
— Адски ужасно. — Главата му пулсираше, мускулите го боляха. Болеше го дори когато дишаше. Щом се чувстваше толкова зле, Медисън сигурно беше мъртъв.
— Как е Медисън?
— Почти толкова зле колкото и ти. — Сухият тон не оставяше никакво съмнение за мнението й за цялата случка. — Не че и двамата не заслужавате да бъдете в такова състояние.
Никълъс присви вежди и се опита да си спомни. Постепенно мозъкът му се проясни. Боят на палубата… последният удар… падането.
— Щях да го пребия, ако не се бях спънал.
— Да… е, ти обаче се спъна и това е всичко. — Начинът, по който тя говореше, показваше, че темата е приключена. Той силно се интересуваше какви бяха неговите умения в сравнение с тези на американеца, но това очевидно не беше информация, която щеше да получи от Сабрина.
Сега в погледа й се виждаха само съчувствие и загриженост.
— Ти си ужасно слаб, Никълъс. Беше в безсъзнание повече от един ден. Наистина трябва да хапнеш или поне да пийнеш нещо. Мислиш ли, че ще можеш?
Гърлото му беше пресъхнало, а стомахът му се свиваше от глад. Храната можеше само да му помогне.
— Така мисля. — Той въздъхна. — Стига да не ми се налага да се движа.
— Отлично. — Тя му се усмихна лъчезарно и тръгна към вратата. — Стой в леглото и си почивай. Имаш нужда от почивка. Ще се върна след малко. — Вратата се затвори тихо след нея.
Легнал по гръб, той се втренчи в тавана. Никълъс започна да сгъва и отпуска мускулите си един по един — на ръцете, на краката. Като се изключеше това, че цялото тяло го болеше, той, изглежда, беше в отлична форма. С бавни, премерени движения успя да седне в леглото. Болката в главата му не изчезна, но и не се увеличи.
Той не беше изпитвал такава болка от… откога? От десет години? От последния път, когато го бяха ударили по главата и беше изпаднал в безсъзнание. Откакто се беше събудил сам на един пуст плаж близо до малко английско село, а контрабандистите бяха изчезнали. В този спомен имаше нещо важно. Нещо, което той трябваше да…