— Какво правиш? — чу гласа на Сабрина откъм вратата. Никълъс обърна рязко глава към нея и пред очите му притъмня от болката, която прониза черепа му. Никълъс се преви и хвана с ръце главата си, сякаш така щеше да пропъди страданието.
— Моля те, ако си способна да изпитваш състрадание дори само към децата и животните, съжали се над мен и не повишавай глас. — Дори произнесените шепнешком думи предизвикваха болка. — Главата ме боли така, сякаш съм изпил бъчва с уиски. — Той изстена. — При това не много добро уиски.
Сабрина отиде до масата и остави на нея един поднос. След това пристъпи към леглото и сложи възглавници под гърба на графа.
— Не бих казала, че не заслужаваш да се чувстваш така. — Тя вдигна подноса и се върна с него до леглото.
Никълъс огледа чашата и купата с гореща течност в нея.
— Какво е това?
— Просто супа. — Ъгълчетата на устата й се свиха весело. — Няма защо да се държиш толкова подозрително.
Няма да те отровя.
— Ако го направиш, ще бъдеш богата вдовица. — Никълъс свали ръце от главата си и се вгледа в супата.
— Прав си. — Тя отвори широко очи, сякаш обмисляше предложението му. — Не бях се сетила за това. Ама че хитра идея.
— Сабрина. — Той се спря навреме. Блясъкът в погледа й я издаде. — Не съм в настроение за закачки — изсумтя Уайлдууд.
— Срамота — отвърна безгрижно тя. — Сам ли ще се храниш, или искаш да ти пъхам храната в устата като на дете?
Той се облегна на възглавниците и я огледа. Тя изглеждаше уморена. Внезапно Никълъс осъзна, че вероятно бе стояла до него през цялото време, докато бе спал, и най-вероятно не бе почивала кой знае откога. Сабрина изглеждаше толкова крехка, уязвима и безкрайно привлекателна. Той изпита странно и непреодолимо желание да я защитава и да се грижи за нея.
Погледът му улови нейния и Никълъс остана загледан в очите й. Мигът стана по-дълъг. Усмивката й накара дъха му да замре в гърдите. В дълбините на смарагдовозелените й очи душата й го призоваваше. Някъде в най-тайните им кътчета се криеше неизбежна страст. Желанието му да я защитава се промени и се превърна в много по-належаща, настоятелна и болезнена нужда.
Болката в главата му отслабна малко и той се усмихна.
— Нахрани ме — каза той.
Сабрина се изчерви и сведе очи към подноса до себе си. Тя се опита да се овладее. Това беше абсурдно. Само когато той лежеше в безсъзнание и не можеше да й отговори ли щеше да може тя да му признае новооткритите си чувства? Защо очите му, тъмни и изпълнени със заплаха, сякаш търсеха тайните й и надничаха в душата й?
Тя си пое дълбоко дъх и вдигна лъжицата. Ръката й трепереше и тя я успокои с усилие на волята си. Сабрина потопи лъжицата в супата, след което я вдигна към устата му. Устните му не се разтвориха и тя го погледна с изненада.
Очите на Никълъс горяха и тя едва не разля супата.
— Отвори си устата — каза тихо и спокойно, въпреки вътрешното си безпокойство.
— С удоволствие.
Сабрина пъхна лъжицата в устата на Никълъс и той глътна супата, без да сваля очи от лицето й. Втора порция последва първата. Супата в купата намаляваше. С всяка негова глътка Сабрина усещаше как напрежението в нея става все по-силно. Тя избягваше да го гледа в очите, но беше невъзможно да го храни, без да гледа устните му.
Пълни и чувствени, те не само приемаха храната, но и я приветстваха, обгръщаха и галеха. Сабрина си спомни как тези устни бяха целували нейните, усещането от целувките му по врата й, емоциите, които я бяха обзели, когато той бе поел гръдта й в уста…
— Свърших.
— Какво? — Тя отдръпна очи от устните му и погледна към празната купа. Как така не беше забелязала? — Мога да ти донеса още, или пък нещо друго, ако искаш.
— Бих предпочел нещо друго.
Сладка тръпка мина по тялото й. Тя изправи рамене, вдигна брадичка и го погледна предизвикателно.
— Какво искаш?
Никълъс протегна ръка над подноса и хвана брадичката й. След това придърпа нежно лицето й към себе си, докато устните им се докоснаха леко — по-скоро шепот, отколкото целувка. Той започна да движи устните си по нейните.
Сабрина затвори очи, разтвори устни и въздъхна доволно. Тя се наведе още по-напред. Копнежът в нея искаше още ласки.
Внезапно Никълъс се отдръпна и я огледа внимателно.
— Сабрина, искам да съм сигурен, че… — Дълбоко в тъмните му очи се криеше някакъв въпрос. — Искам да кажа, че ти… — На лицето му се изписа объркване. Внезапно тя осъзна, че той просто искаше да се увери, че и тя искаше същото каквото и той. Този мъж, който беше известен с това, че вземаше всичко, което пожелаеше от жените, очевидно беше загрижен за чувствата й. Това определено не беше в характера му и беше наистина прекрасно.