С мощен тласък той проникна дълбоко в нея. Сабрина извика и усети как цялото й тяло се облива във вълни на удоволствие. Никълъс потръпна конвулсивно срещу нея и прошепна името й.
— Сабрина… Бри.
Двамата се отпуснаха изтощени на леглото. Победоносно.
Глава дваналесета
Смехът извираше някъде дълбоко в нея. Сабрина зарови лице в извивката на врата на Никълъс и се опита да потисне желанието си да се разсмее неудържимо. Тя прехапа устни, но смехът я разтърсваше от главата до петите.
— Сабрина? — Ръцете на Никълъс се стегнаха около тялото й и в гласа му се долови тревожна нотка. — Добре ли си?
— Добре съм, много съм добре — измърмори тя срещу врата му.
— Сабрина? — Никълъс се отдръпна и погледът му по-мътня от загриженост. Той се загледа внимателно в нея. — Съжаляваш за онова, което се случи между нас?
— Да съжалявам? — Тя се втренчи в него с удивление. Той се бе намръщил тревожно. На едната му буза се беше оформило мораво петно от нараняване по време на схватката му с капитана. Той изглеждаше толкова разтревожен, контрастът между изражението му и нейните чувства беше толкова силен, че беше направо комичен. Съжаления? Едва ли.
Смехът, който тя бе успяла да потисне досега, се освободи. Сабрина се разсмя неудържимо. От израженията, които се сменяха на лицето на графа, само й ставаше още по-весело. Загриженост, последвана от объркване, заменена след това от учудване, което най-накрая бе заменено от леко раздразнение.
Той повдигна вежди.
— Знаеш ли, скъпа, някой друг на мое място би приел реакцията ти на нашето любене за нещо различно от комплимент. — Тази забележка само я накара да се разсмее още по-неудържимо.
— О, Никълъс, съжалявам. — Извинението й не можеше да премахне веселието. — Просто… е, аз просто се чувствам прекрасно вкусна.
— Вкусна ли? — На лицето му бавно се появи широка усмивка. — Не бях мислил за това по този начин, но вкусна може да се окаже най-точното определение. — Очите му заблестяха весело и той прокара устни по челото й. — Да, наистина, вкусна определено е подходящата дума.
Той лежеше на една страна, подпрян на лакът. Сабрина погледна нагоре към него и му хвърли закачлива усмивка.
— Значи все още съм образец на добродетел?
Никълъс отметна глава назад и се разсмя — плътен, звънък смях, който предизвика тръпка по тялото й.
— Ти определено придаде ново значение на тази фраза. — Той стана сериозен и леко погали линията на брадичката й. — Защо си го правила, Сабрина?
— Кое? — попита тя, изненадана от неочаквания му въпрос.
— Да се криеш. Да живееш така през всичките тези години.
Тя се вгледа предпазливо в него.
— Какво искаш да кажеш?
Той сви рамене и пръстите му продължиха да се плъзгат надолу по врата й.
— Искам да кажа, че за пред света си била абсолютно почтена тиха и резервирана жена, водеща доста застоял живот. — Погледът му сякаш се опитваше да проникне в душата й. — Ти изобщо не си такава, каквато ми бе казано, че си. И откакто тръгнах на това пътешествие с теб, всяка твоя дума, всяко твое действие ме убеждава, че животът ти в Лондон е бил една измама. Защо си крила тази смела, прекрасна жена, която най-накрая имах щастието да опозная?
Тя сведе очи и се загледа в някаква далечна точка отвъд стените на каютата. Любовта му към него я задължаваше да бъде откровена, поне донякъде. Те вероятно щяха да прекарат остатъка от живота си заедно и това вече не й се струваше толкова лоша идея. Имаше много неща, свързани с миналото й, които Сабрина никога нямаше да му разкаже, но той заслужаваше да знае и също толкова много други неща.
Тя вдигна очи и го погледна.
— Заради Белинда. Когато се върнахме в Лондон след смъртта на Джак, аз знаех, че не мога да продължавам лудия живот, който бях водила преди. Хората вероятно щяха да ме приемат, но какво щеше да се случи с дъщеря ми, когато пораснеше достатъчно, за да заеме мястото си в обществото? Винаги щеше да я преследва образът на една майка, заклеймена като непочтена и бог знае какво още. — Тя поклати глава. — Не можех да позволя това. Не можех да позволя детето ми да плаща за моите грехове, колкото и незначителни да бяха те. — Сабрина въздъхна. — Затова се зарових в почтеност и приличие и се появявах в обществото само когато беше абсолютно необходимо. Оставях се да бъда забелязвана, без да привличам вниманието.