Както изглежда, дори в ада имаше хубави неща.
— Няма да се кача на това мръсно животно. — Белинда изгледа с отвращение коленичилата камила, която й отвърна със също толкова злобен поглед.
— Мисля, че не би трябвало да се притесняваш за това — отбеляза Ерик и си заслужи един поглед, подобен на този, който бе отправен към камилата.
— Майко! — повиши глас Белинда. — Не мога да яздя камила. Просто не мога.
— Можеш и ще го направиш — каза делово Сабрина. Белинда сбърчи нос по начин, който изненадващо приличаше на жеста на Сабрина.
— Тя е отвратителна. Защо да не мога да яздя кон, майко? Защо трябва да излагам живота си на опасност, като се качвам на този звяр?
— Да виждаш коне наоколо? — попита я Сабрина, чието търпение започваше да се изчерпва. Белинда поклати глава. — Много добре тогава. Качвай проклетия си задник на камилата. Веднага.
Белинда тропна с крак и скръсти ръце на гърдите си.
— Не виждам защо трябва да го правя. Нямам абсолютно никакво желание да се мотая из пустинята в търсене на някакви глупави предмети.
— Предмети? — изгледа я озадачено Сабрина. Белинда кимна.
— Ерик каза, че всичко това е заради някакви предмети.
— Ерик. — Сабрина се обърна към младежа, който изглеждаше, сякаш най-голямото му желание беше сега да се намира някъде другаде, само не между майката и дъщерята. — За какви предмети става дума?
Момчето сви рамене.
— Това каза татко на чиновника на пашата, когато поиска разрешение да копаем. Каза им, че сме тук само на почивка и че дамите са си набили в главите, че искат да търсят антики. Каза, че за да им угоди, нямал нищо против да се опита да получи разрешение за разкопки.
— Тогава ми се стори, че това е доста добро обяснение. — Никълъс и Уин се присъединиха към групата под погледа на камилата. — Като се има предвид огромният брой европейци, които се намират сега в Египет, никой не подложи твърденията ми на съмнение.
Белинда въздъхна.
— Майко, аз наистина не знам какво те прихвана, та напусна дома си и тръгна да пътуваш…
Сабрина сграбчи дъщеря си за ръката и я издърпа встрани от останалите.
— Не сме дошли тук да търсим някакви глупави предмети.
— Не сме ли?
— Не. — Сабрина заговори шепнешком. — Търсим злато. Французите са го скрили тук преди двадесет години.
— Злато? — Белинда разтвори широко очи от изненада. — И много ли е това злато?
Сабрина буквално изсъска отговора си.
— Да.
— О, божичко! — Белинда замълча за малко, след което изправи рамене и погледна майка си. — Много добре тогава. Не трябва ли да тръгваме вече? — Тя се завъртя на токове, даде знак на един от водачите и се остави да бъде качена на странното приспособление от одеяла и кожа, което минаваше за седло. Водачът на камилата накара животното да се изправи и Белинда се озова високо над земята. Тя видимо пребледня, но успя да се усмихне слабо. Сабрина изпита прилив на майчина гордост. Може би дъщеря й все пак беше наследила нещо от майка си.
— Сабрина. — Никълъс я отведе встрани от групата. — Не се налага да правиш това. Нямаш нужда от това злато. Вече си моя жена, а богатството ми е такова, че може да покрие всичките ти нужди.
Тя стисна упорито устни.
— Ти каза, че ще дойдеш с мен.
— По дяволите, Сабрина, разбира се, че ще дойда с теб. Но колкото повече приближава това фиаско, толкова по-идиотска става идеята. — Тя му хвърли обвинителен поглед и графът извъртя очи към небето. — Много добре, предавам се. Знаех, че е твърде много да се надявам най-сетне да се вразумиш.
Той я сграбчи за ръцете, дръпна я към себе си и я погледна настойчиво.
— Защо го искаш, Сабрина? Защо всичко това е толкова важно за теб?
Тя вдигна предизвикателно брадичката си. Той никога нямаше да разбере нуждата й от финансова независимост, дори от него.
— Заради самото търсене. Аз започнах тази експедиция и смятам да я завърша. — Тя го погледна без колебание и видя в погледа му, че той не й беше повярвал напълно. — А сега, къде са конете?
Той присви очи.
— Ще те попитам същото, което ти попита Белинда. Да виждаш коне наоколо?
— Не, не тук. Но предположих, че…
— Не можах да намеря коне. — Той я пусна и прокара уморено ръка през косата си.