— Какво искаш да кажеш с това? Този град е огромен. Видях достатъчно коне. Не можеш да ме убедиш, че не си успял да намериш няколко жалки коня.
— По дяволите, Сабрина, прекарах цялата сутрин в опити да се справя с огромната бюрокрация на тази забравена от бога страна, пред която и най-лошото министерство в английското правителство изглежда ефективна организация. След това тръгнах да търся нещата, които ти бяха необходими за експедицията веднага щом се освободих, защото ти настояваше да тръгнем колкото се може по-бързо. — Той стисна юмруци и очите му хвърлиха тъмни искри. — Намерих камили. Наех слуги и водачи. Накратко, направих всичко, което ти поиска, и дори нещо повече. Точно сега ми е горещо, ядосан съм и съм адски изморен.
— Но коне, Никълъс — каза жално тя. — Наистина смятам, че имаме нужда от коне.
— Защо?
— Защо ли? — Една дузина причини, нито една от тях убедителна, преминаха през ума й. — Ами, някой — предлагам да сме аз и ти — трябва да язди пред останалите. За да проучва околността, така да се каже.
Никълъс я изгледа ядосано.
— Определено никой няма да язди отделно от другите.
— Много добре тогава… — Тя млъкна, сякаш чакаше вдъхновение. Все някак трябваше да може да го убеди. — Никълъс, ти видя указанията за местоположението в писмото.
— Да? — попита уморено той.
— Там пише, че златото е закопано близо до храма на Изида. Ако реката е придошла, достъпът дотам ще бъде отрязан. За да стигнем, ще трябва да прекосим реката. — Тя го погледна с най-очарователния си поглед. — И за това ще ни трябват коне. Нали така?
Той я погледна с изражението на човек, който всеки момент ще избухне. Тя си помисли, че ако каже още нещо, той ще я удуши.
— Сабрина — каза той с глас, който показваше, че едва успява да се овладее, — твоята логика е напълно безсмислена. Сериозно се съмнявам, че съществува дори най-малката възможност да срещнем проблеми с прекосяването на реката. Ние обаче ще мислим върху това препятствие, когато и ако го срещнем. За толкова кратко време успях да намеря само камили. — Той кимна към животните зад себе си. — И при това са адски скъпи.
— Никълъс — вкопчи се тя в ръката му, — аз не мога да яздя камила.
Той въздъхна.
— Щом Белинда…
— Погледни ги само. — Сабрина кимна към животните. — Не мога да се кача на тях. Това е невъзможно.
— Сабрина — каза нетърпеливо той, — в името на всичко свято…
— Те са толкова високи — изтърси тя. — Толкова високи, по дяволите.
Очите на Никълъс се разшириха от изненада.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че те е страх от височини? Затова ли бяха всичките тези възражения?
— Да. — Тя го изгледа с раздразнение, че я беше принудил да признае тази своя слабост. — Изпитвам ужасен страх от височините. Просто не мога да ги понасям.
Никълъс се отпусна видимо. Той се усмихна и я прегърна.
— Можем да яздим заедно на една камила. Няма да ми бъде трудно да те задържа върху животното и в ръцете си. — Очите му блестяха провокиращо и тя не можа да не се разсмее.
— Конете са тук — долетя до тях гласът на Мат и Сабрина неохотно се отдръпна от Никълъс.
Капитанът кимна към кервана. Четири стройни арабски жребци стояха близо до камилите и контрастът между благородните животни и натоварените камили беше почти комичен.
— Мат, това е прекрасно! — възкликна радостно Сабрина.
Никълъс изгледа мрачно американеца.
— Как успя да постигнеш това, Медисън?
Мат сви рамене.
— Не беше трудно. Просто трябва да знаеш къде да търсиш и с кого да говориш. Както виждаш, успях да намеря доста добри коне.
Никълъс изсумтя.
— Откраднати, без съмнение.
Мат присви очи.
— Крадец ли ме наричаш, Уайлдууд?
На устните на Никълъс се появи пресметлива усмивка.
— Крадец, разбойник, контрабандист. Коя е най-подходящата дума, Медисън?
Обвинението му увисна във въздуха като отровна мъгла. Сабрина бе обзета от паника и погледът й се местеше от единия към другия мъж. Нали Никълъс нямаше намерение да разкрива подозренията си точно сега? Нали Мат нямаше да захапе въдицата и да разкрие тайната й? След разговора си с Мат тя беше решила да разкаже всичко на съпруга си. Но не сега. Може би някога в бъдещето, когато щяха да са остарели и посивели. Може би когато той или тя беше на смъртното си легло. Тогава щеше да му каже. Но не сега.
— Достатъчно. — Сабрина застана между двамата. — Мисля, че нямаме време за глупости. Никълъс — обърна се тя към графа, — колко остава до ежегодното прииждане на Нил?
— Приблизително месец, може би малко повече. — Той не сваляше очи от Мат.