Настъпи кратко мълчание, сякаш похитителят й обмисляше колко мъдро беше да й каже истината.
— Ние не позволяваме на онези, които искат да ни откраднат оставеното ни от нашите прадеди, да направят това.
— Разбира се, че не. — Тя изпита облекчение. Ако успееше да го накара да разбере, че не бяха дошли тук, за да търсят антични предмети, останали от древните египтяни, а нещо много по-съвременно, оставено от французите, без да му разкрива, че става въпрос за злато, то тогава може би… — Разбирам защо се обиждате от кражбата на културните ви ценности. Мога да ви уверя, че…
Смехът му се разнесе високо над главата й.
— Ние изобщо не се интересуваме от камъните и статуите, които осейват земите ни, откакто свят светува. Но вие се интересувате. Европейците плащат скъпо за онова, което някога е принадлежало на прадедите ни. За техните богове, за техните храмове и за техните тленни останки.
— Останки? — попита уплашено Белинда.
Той или не я чу, или не й обърна внимание и продължи без колебание:
— Изключително доходно е да се намират и продават стари неща. Моето село има споразумение с мосю Дровети…
— Кой? — попита Уин.
Той отново не обърна внимание на прекъсването.
— Ние продаваме само на него и не търпим присъствието на други в земите си.
— Много добре — тросна се Сабрина. — Имате думата ми, че няма да търсим проклетите ви премети. А сега бихте ли ни пуснали?
Той се разсмя отново и дрезгавият му глас опъна нервите й още повече.
— Да ви пуснем? Това би било твърде глупаво, английска госпожо. Ние ще ви върнем на роднините ви срещу една добра печалба. А ако те откажат да платят… — Тя по-скоро усети, отколкото видя усмивката му. — Тогава просто ще ви продадем на някой друг.
Белинда изстена и Сабрина за първи път се съгласи с дъщеря си. Нещата не се развиваха добре, фигурите се махнаха от ръба на дупката. Звездите вече светеха по-слабо. Оставаха само няколко часа до разсъмване. Сабрина вече различаваше фигурите на Уин и Белинда. Какво щеше да се случи с тях на следващия ден?
— Трябва да се измъкнем оттук. — Сабрина отметна косата от лицето си и започна да крачи напред-назад. При всяка нейна стъпка земята поддаваше и краката й потъваха леко. Странно. Тя вече беше покрита от ситен прах. — Какво ли има под нас? — Тя тропна с крак и от земята се вдигна облак прах, който обгърна трите жени.
— Майко! — Белинда се закашля и замаха с ръце, опитвайки се напразно да разпръсне праха. Уин също се закашля, а Сабрина се изплю, за да се отърве от гадния вкус, който изпълваше устата и носа й.
— Сабрина? — каза предпазливо Уин. — Какво знаеш за обичаите в древен Египет?
— Колкото всеки друг, предполагам. — Тя да не си мислеше, че това е подходящият момент за урок по история? Сабрина стисна зъби и реши, че трябва да бъде търпелива с Уин. Горкото същество вероятно беше също толкова уплашено, колкото и Белинда. — Знам за пирамидите, разбира се. Знам за мумиите; нещо свързано с тяхното вярване за живот след смъртта.
— Много добре. — Уин се поколеба. — Сещаш ли се за нещо друго?
Сабрина въздъхна раздразнено.
— Какво се опитваш да ми кажеш, Уин?
— Ами…
Търпението на Сабрина започваше да се изчерпва при нежеланието на Уин да продължи. Какво й ставаше? Обикновено човек не можеше да накара тази жена да млъкне.
— По дяволите, Уин, изплюй камъчето! Какво се опитваш да ми кажеш?
Уин си пое дълбоко дъх.
— Ако си била велик крал — не просто монарх, а владетел на огромно богатство и с огромно влияние, — си строиш великолепна гробница. Пирамидите са най-добрият пример за това, но има и безброй други кралски гробници освен тях.
— Продължавай — подкани я Сабрина. Дали в дърдоренето на Уин имаше някаква цел?
— Влизането в отвъдния свят не е било ограничено само с членовете на кралското семейство. Всеки древен египтянин е вярвал в задгробния живот. — С всяка дума Уин се оживяваше все повече. Сабрина започваше да изпитва любопитство и й кимна да продължи. — Но очевидно не всички са можели да си позволят грандиозна или дори по-малка гробница. Понякога мумиите били погребвани в плитки дупки в пустинята, понякога с били поставяни в пещери, а понякога… — Гласът й заглъхна.
Сабрина бе обзета от ужас.
— А понякога… къде?
— В огромни масови гробове. Можеш да ги наречеш катакомби, ако искаш. Мумиите са били наредени в редици като дърва за огрев. — Уин се втренчи безпомощно в Сабрина; след това изтърси онова, което се опитваше да каже от толкова време. — Дупки, Сабрина, дупки за мумии. Страхувам се, че се намираме на точно такова място. В дупка за мумии.