— Как според теб измъкват оттук мумиите?
— Със стълби, предполагам — отвърна Уин, — или с въжета.
Сабрина подпря ръка върху стената.
— Жалко, че не са забравили някоя стълба. — Тя подраска с нокът по стената. — Пръстта се отдели лесно, но въпреки това стената остана достатъчно здрава. — Ако имахме нещо, с което да копаем…
— Нещо като, да речем, нож — каза замислено Уин. Сабрина кимна.
— Един нож би ни свършил отлична работа. За съжаление, тъй като не бях предвидила подобни усложнения, когато излязох от палатката си, не носех със себе си никакво оръжие.
— Капитанът ми каза, че винаги си носила нож в ботуша си — каза Уин с възхищение в гласа.
Белинда се задъха от възмущение.
— Нож? О, мамо, ти не си правила подобно нещо!
Сабрина не й обърна внимание и се усмихна, когато си спомни за онези години.
— Някога наистина го правех, но това беше много отдавна. Страхувам се обаче, че съм се отказал от този навик. Не съм толкова подготвена, колкото бях в миналото. — Тя се разсмя. — Вече не съм свикнала с приключения от какъвто и да било вид.
— Както и би трябвало да бъде — заяви възмутено Белинда.
Уин се притече в защита на майка й.
— Мисля, че способността да се предвижда, е качество, достойно за възхищение. И на което трябва да се подражава. — Тя се поколеба. — Капитанът предложи по време на това пътуване да последвам примера ти.
— Моят пример ли? — попита озадачено Сабрина. Очите й се разшириха, когато осъзна какво беше чула. — Господи, Уин, да не би да ми казваш, че имаш нож?
Уин кимна и посегна към огромните си ботуши, които беше успяла да купи от някакъв моряк на кораба на Мат.
— Държа го тук и трябва да ти кажа, че е доста неудобно. — Тя плъзна ръка в ботуша и извади малка, но добре поддържана кама. След това я размаха победоносно. — Но знанието, че го имам, ме кара да изпитвам определено вълнение.
— Това е прекрасно. — Сабрина издърпа оръжието от протегнатата ръка на Уин. — Тези стени не са идеално прави, а са леко наклонени. Ако успеем да издълбаем малки стъпала, на които да можем да стъпваме, може би ще успеем да се изкачим горе.
Уин кимна.
— Страхотно, Сабрина. Много добре.
— Мамо, това е просто невъзможно. — Белинда скръсти упорито ръце на гърдите си. — Няма начин да ме накарате да се катеря по стените на тази дупка. Та аз дори не съм облечена.
Едва сега Сабрина забеляза, че дъщеря й беше облечена само в нощница. Уин беше облечена напълно, също като самата Сабрина. Това беше странно; Сабрина бе смятала, че Уин спи в палатката. Облеклото й беше безсмислено, освен ако… крайно време беше да разбере в какво се състоеше връзката й с Мат. Но при сегашните обстоятелства това трябваше да почака… малко. Тя махна с ръка към дъщеря си.
— Ще мислим за липсата на подходящи дрехи за теб, когато и ако се измъкнем оттук.
Сабрина се обърна към стената и се залови за работа. Тя очерта малко стъпало с ножа и започна да дълбае. Когато почвата стана достатъчно мека, Уин се опита да я изгребе с пръсти. След няколко минути двете жени вече работеха усилено. Сабрина подозираше, че усилията им бяха напразни. Издълбаването на достатъчно стъпала щеше да им отнеме часове. Но тъй като тя нямаше други идеи, трудната работа отклоняваше вниманието й от затруднението, в което бяха изпаднали, и не позволяваше на мозъка й да мисли за това, какво щеше да се случи с тях, ако не успееха да избягат.
Уин и Сабрина работеха застанали една до друга. Белинда стоеше малко зад тях и имаше задачата да държи под око ръба на дупката, в случай, че похитителите им се завърнеха неочаквано. Тя наблюдаваше тревожно за пустинни същества, които можеха да решат да ги навестят, и погледът й се местеше от ръба на дупката към стените и обратно.
— Уин — подхвърли Сабрина, — ти защо си облечена? Мислех, че беше заспала.
— Мисля, че мога да те попитам същото.
— Излязох да поговоря с Никълъс. — Тя повдигна вежди. — Със съпруга си.
— И аз излязох да се поразходя — каза Уин и се нахвърли с още по-голям ентусиазъм върху стъпалото, по което работеха в момента.
— Така ли? — Сабрина обмисли отговора й. — Сама?
— Аз… — Уин отдръпна очи и въздъхна. — Не бях сама.
— С Мат ли беше? — попита я нежно Сабрина. Другата жена кимна. — Така си мислех. Уин, мислила ли си за бъдещето? За това какво ще се случи, когато настъпи краят на това пътешествие?
Уин я погледна право в очите.