— Мислила съм много. Когато това приключение свърши, ще тръгна на друго. Смятам да запълня живота си с експедиции и…
— А… Мат?
Уин се обърна и насочи усилията си към едно по-твърдо парче почва.
— Предполагам, че капитанът ще продължи да живее както и преди. С неговите кораби, пътувания…
— Това не те ли притеснява? — попита удивено Сабрина.
— Не… да… не знам. Какво трябва да направя, Сабрина? Най-сетне ми се удава възможност да изживея всичко онова, за което мечтая от години. Най-сетне имам възможност да пътувам и да видя света със собствените си очи. Имам чувството, че съм прекарала целия си живот в някакъв луксозен, но отегчителен затвор. Подозирам, че капитанът е от онези мъже, които смятат обвързването с една жена за най-лошия затвор. Сега, когато най-после получих свободата си, не мога — няма — да му наложа подобен затвор. — Тя се обърна към стената и започна да рови ожесточено.
— Може би той желае да бъде затворен в такъв затвор — каза тихо Сабрина. — Той те обича.
Уин застина по средата на движението си.
— Какво те кара да мислиш така?
— Той сам ми го каза.
Уин въздъхна.
— Смея да твърдя, че не съм очаквала подобно нещо.
Сабрина я погледна изненадано.
— И защо не?
— Всичко, което съм чела за мъже като него, показва, че любовта не е чувство, на което те се отдават лесно. Смелост, страст, още много други чувства — да, но любов… — Тя сведе поглед. Гласът й бе почти шепот, сякаш говореше повече на себе си, отколкото на Сабрина. — Не, никога не съм очаквала това.
Сабрина остана загледана в нея няколко секунди.
— Обичаш ли го?
Уин вдигна очи към нея.
— Дали го… о, да. Разбира се, несъмнено.
Сабрина се усмихна.
— Много добре тогава; значи вие двамата ще се ожените и…
— О, не! — Уин поклати твърдо глава. — За брак и дума не може да става.
— Защо? — попита Сабрина, шокирана от отказа на тази стара мома дори да помисли за сватба с мъжа, когото беше признала, че обича.
Уин отговори нетърпеливо.
— Ти сигурно разбираш, че бракът няма да бъде приет добре от капитана. Той е човек, който е свикнал с приключения и интриги, дори в личните си дела. Въпреки че ще бъде обвързан с брачната клетва, той несъмнено все някога ще потърси други жени. — Уин смекчи тона си и се втренчи в ръцете си. — А това аз няма да мога да понеса. — Тя се поколеба за миг. Най-накрая погледът й срещна очите на Сабрина. — Как е възможно човек да го понесе?
Въпросът прониза сърцето на Сабрина почти осезателно и тя затаи дъх. Как наистина човек можеше да понесе подобно нещо? Не трябваше ли и тя да очаква точно това от Никълъс? О, разбира се, сега той беше очарован от нея; само един глупак не би разбрал това. Но в бъдеще? Какво щеше да се случи, когато се върнеха в Англия? Когато приключенията и вълненията останеха далеч зад тях?
Дали той отново щеше да очаква тя да се превърне в почтената лейди Сабрина, която първоначално бе избрал за своя съпруга? Животът й щеше да се превърне в затвор, както се бе случило с Уин и също като нея Сабрина предполагаше, че нямаше да може да се върне към такъв начин на живот. Последните няколко седмици на неограничена свобода бяха твърде силни и бяха изтрили предишното й поведение.
Ами поведението на Никълъс? Този човек беше развратник; това си беше заложено в самата му природа. Тя не бе очаквала той да се промени, когато се беше омъжила за него, но бракът по сметка, на който се бе съгласила, не вървеше така, както тя бе възнамерявала. Любовта не бе имала място в първоначалните й планове, още по-малко пък изгарящата страст, която тя изпитваше всеки път, когато графът я погледнеше. Колко време щеше да мине, преди той да потърси някоя друга? Преди да започне отново любовните афери, с които си беше създал такава слава?
Тя пропъди картината на това болезнено бъдеще и се зае отново с настървение с работата си, като атакуваше почвата, сякаш тя беше виновна за страховете й. Думите й бяха напълно откровени.
— Не всички хора се държат като герои от книга, Уин. Може би просто трябва да му дадеш една възможност.
Отговорът на Уин беше бавен и замислен.
— Може би. — Известно време тишината се нарушаваше единствено от звука на стърженето на ножа в почвата. — А ти, Сабрина? Ще дадеш ли такава възможност на Никълъс?
— Аз съм омъжена за брат ти. — Горчивината в гласа й изненада дори нея. — Нямам голям избор. Знаех какъв е той, преди да се съглася да се омъжа за него. Ще трябва да се науча да се справям с последствията.
— Страхувам се, че не познавам брат си добре, но знам каква е репутацията му. Той е известен с любовните си афери. И все пак той е мъж на честта. Уверена ли си, че ще те предаде?