Отговорът на Сабрина беше кратък и твърд.
— Да. — Тя погледна Уин и сви рамене. — Аз очаквам това от него. Както казах, ще успея да се справя. Но не съм напълно сигурна, че ще мога да живея с това.
— Нали не би си помислила за развод? — попита ужасена Уин.
— Разбира се, че не. Аз ще имам своето злато и следователно няма да завися финансово от брат ти. Не мога да си представя, че той би имал нещо против да живеем разделени, ако се стигне дотам. Но не, Уин, аз никога няма да се разведа с него. — Гордостта й пречеше да каже нещо друго. Тя не можеше да каже на Уин, че се молеше всеки ден Никълъс да открие, че я обича. Тя не можеше да обясни, че докато бяха законно свързани в брак, имаше някаква надежда. И не можеше да изрази с думи как самата й душа щеше да се разбие, ако страховете й по отношение на съпруга й се окажеха верни.
— Ще имам достатъчно време да мисля за това по-късно. В момента имаме по-неотложни проблеми. — Сабрина хвърли камата на пода и огледа замислено стената на дупката. Стъпалата вече бяха стигнали на една ръка над главата й. — Да видим дали това ще свърши работа. Повдигни ме, Уин.
Другата жена сплете пръсти и Сабрина сложи крак в подложените й ръце. Тя се хвана за стената и бавно се надигна нагоре. След това сложи единия си крак на стъпалата, които току-що бяха издълбали, и се отпусна леко. Стъпалото издържа. Тя издърпа и другия си крак от ръцете на Уин и го сложи на второ стъпало. То също издържа на тежестта й. Стъпалата стигаха само на двадесетина сантиметра над височината на телата им и тя не можа да стигне твърде далеч. Но разстоянието беше достатъчно, за да им покаже, че идеята им наистина щеше да доведе до тяхното бягство. Сабрина бе обзета от вълнение и надежда.
Тя остана долепена до стената като насекомо по време на буря и се ухили надолу на Уин.
— Мисля, че ще се получи.
Уин се ухили радостно в отговор.
— Не съм се усъмнила в това нито за миг.
Сабрина си възвърна оптимизма и огледа стените над себе си.
— Само че отсега нататък ще се наложи да дълбая стъпала увиснала по този начин. До върха не е много далеч, така че предполагам, че ще…
— Майко! — изпищя Белинда. — Тук има змия! Змия, майко, змия! — Тя гледаше с широко разтворени очи към една от стените на дупката.
Сабрина скочи от стената и двете с Уин се търкулнаха на пода. Сърцето й заби учестено и тя трескаво започна да се оглежда за влечугото. Сабрина грабна ножа от земята и миг по-късно забеляза някакво златисто, виещо се същество. Тя инстинктивно метна камата, като се молеше да не беше изгубила умението си да борави с нож.
Чу се глухо тупване и камата се заби в стената, като закова за нея влечугото. Сабрина отмести косата от лицето си с трепереща ръка и се усмихна колебливо. Беше се справила. Не беше изгубила нищо — нито уменията си, нито бързината си, нито смелостта си. Тя изпита чувство на задоволство. Със или без Никълъс, тя щеше да оцелее.
Сабрина се обърна към останалите. Белинда я беше зяпнала безмълвно. Погледът й се местеше между закованата на стената змия и майка й.
— Майко — успя да промълви най-сетне тя с дрезгав от изненада глас. — къде си се научила да правиш тока?
Сабрина не знаеше дали това се дължеше на облекчението, или на шокираното изражение на лицето на дъщеря й, но ужасно много й се искаше да се разсмее истерично. Тя прехапа устни и си наложи да се овладее.
— Скъпа, това е просто едно от онези неща, които човек научава тук-там. — Белинда премигна от удивление, но не каза нищо.
— Тази змия изглежда много странна, Сабрина — подхвърли замислено Уин.
Сабрина се загледа в съществото и се приближи предпазливо към змията. Миг по-късно смехът, който бе потискала, избухна с пълна сила. Белинда и Уин я гледаха, сякаш бяха уверени, че тя е полудяла.
— Това не е змия — успя да изрече между пристъпите на смях Сабрина. — Това е въже. Аз убих някакво въже.
— Белинда? — Тихият шепот идваше отгоре. Сабрина млъкна моментално.
— Ерик? — попита Белинда с надежда в гласа.
В отвора на дупката се появиха очертанията на една позната глава.
— Добре ли си, Белинда?
Момичето се втренчи нагоре и в гласа й се долови вълнение.
— О, да, Ерик, добре съм. Всички сме добре. А сега те моля да ни измъкнеш от това неприятно място.
— Ерик — извика Уин на племенника си. — Наистина оценяваме помощта ти, но ние със Сабрина тъкмо щяхме да…
— Уин — каза остро Сабрина и дръпна другата жена встрани от стената. — Млъкни.