Уин се обърна към нея; в погледа й се четеше изненада.
— Щях само да му кажа, че неговата помощ, колкото и любезна да е, е напълно ненужна. Ние сме напълно способни да се спасим сами и ако имахме още малко време, щяхме да се справим прекрасно с тази си задача.
Сабрина въздъхна.
— Знам това, ти също го знаеш, а сигурно и Белинда го осъзнава. Но по време на вашето пътешествие по море заболяването на Ерик е помрачило малко младата любов, поне в очите на Белинда. — Уин все още я гледаше объркано. — Не разбираш ли? Това, че той ще ни спаси, този негов рицарски жест, е точно онова, от което тя се нуждае, за да забрави отвращението си от болестта му. Това ще позволи на Ерик да бъде нейният рицар, нейният спасител, нейният герой.
— Разбира се. — Уин кимна. — Не бях помислила за това. — Тя се обърна и застана до Белинда. — Ерик, скъпи, ние бяхме ужасно уплашени. Но сега, когато ти дойде да ни спасиш, всичко ще бъде наред.
Сабрина изстена мислено. Тактът определено не беше измежду силните черти на Уин. Тя поклати глава и се зае с най-належащата задача. Въпреки че те наистина щяха да успеят да се измъкнат и сами, глупаво беше да откажат помощта на Ерик. Издълбаването на останалите стъпала щеше да отнеме повече време, отколкото имаха. С помощта на Ерик те щяха да се измъкнат горе за броени минути.
— Ерик. — Сабрина издърпа камата от стената и остави въжето да увисне свободно. — Ще увия този край на въжето около Уин и ти можеш да я издърпаш. — Сабрина се обърна към Уин. — Използвай стъпалата, за да се отблъскваш от стената.
— Много добре, лейди Сабрина — прошепна над тях Ерик. — Кажете, когато бъдете готови.
— Майко. — Думите на Белинда бяха изпълнени с възмущение. — Мисля, че аз трябва да се кача първа.
— Какво? — Сабрина бе обзета от раздразнение. Колко още щеше да търпи очарователното й дете да я ядосва, преди напълно да изгуби самообладание?
— Е — каза авторитетно Белинда, — в крайна сметка Ерик дойде най-вече за да спаси мен, и тъй като аз съм онази, която очевидно е най-деликатна, ми се струва най-разумно първа да изляза от дупката.
Сабрина стисна зъби и си наложи да запази спокойствие.
— Скъпо дете, мисля, че Уин трябва да тръгне първа, защото след това ще може да помага на нас двете да се изкачим горе.
— Сигурна съм, че и аз бих могла да направя това — заяви упорито Белинда.
— А какво стана с деликатността ти? — подхвърли Уин. Белинда не й обърна внимание.
— Майко, ще ми дадеш ли въжето, или ще продължаваш да спориш? — В погледа й блестеше предизвикателна искра.
Сабрина се вгледа в дъщеря си. Как беше възможно да бе отгледала такава упорита, разглезена егоистка. Тя се загледа в дълбините на очите на Белинда. Внезапно я осени една мисъл, и тя преглътна язвителната забележка, която щеше да изрече. Момичето беше уплашено, дори ужасено. С безпогрешния инстинкт на майка Сабрина усети зад упоритото желание на дъщеря й да тръгне първа, внимателно скрития страх. Раздразнението й се изпари мигновено.
— Много добре. — Тя уви въжето около кръста на Белинда. — Дръж се за въжето и използвай стъпалата за опора. — След това смекчи тона си. — Сигурна ли си, че можеш да се справиш?
Белинда вирна брадичка и се пое дълбоко дъх.
— Да, майко, сигурна съм.
Сабрина кимна и дръпна въжето.
— Можеш да я издърпаш, Ерик.
Ерик бавно изтегли Белинда от дупката. Тя наистина последва указанията на майка си и използва за опора дупките, които майка й и Уин бяха издълбали в стената. След няколко минути тя се озова над ръба на дупката и се скри от погледите им. Сабрина чу приглушените думи на поздравите на Ерик и дъщеря й, последвани от тишина, която очевидно се дължеше на прегръдка. Тя преброи мислено до десет, което беше границата на търпението й. Млади влюбени или не, тя искаше да се измъкне веднага от тази адска дупка. Сабрина дръпна възмутено въжето и секунда по-късно то отново се спусна до дъното на дупката. Сабрина го върза около Уин и Ерик изтегли и нея. Сабрина остана сама в дупката.
Тя се огледа край себе си и за миг бе обзета от ужас. Това можеше да се окаже началото на едно приключение, което едва ли щеше да се хареса на Уин. Сабрина не искаше да си мисли какво можеше да се случи, ако не се бяха измъкнали. Всъщност те още не бяха извън опасност. Тя стисна зъби и улови въжето, което сега висеше пред нея. Най-сетне се озова над ръба на дупката и се срина на земята със затворени очи. Хладен ветрец галеше кожата й, сгорещена от страха, усилията и вълнението.
— Майко?
— Лейди Сабрина? — В гласа на Ерик се долавяше загриженост. — Сигурна ли сте, че сте добре?