Така си мина есента, зимата и малко от лятото. На следващия ден закръгляше четирисет. Дълго се подготвяше за това събитие. Старателно смаза вътрешностите на своя Remington, купи два пакета финландска белова, подостри всички моливи, извади от гардероба една колосана като слюда риза и сложи в хладилника кана с лимонов сок. Но надвечер съвсем изненадващо в сърцето му пропълзя непоканена тъга. Александър Савичев се затътри из къщата като изгубен във времето призрак, оглеждаше се в огледалата, криеше се от собствената си сянка, палеше и духаше подредените на масата свещи, задрямваше за минута и пак тръгваше да пътешества по сумрачните стаи на вилата. Мислите щяха да го влудят и за да се освободи от гнетящата им прегръдка, Александър Савичев потъна в мрака на нощта и пое към мъждукащия фар на рибния ресторант.
Едроцицестата Инга му донесе пушена змиорка, печена камбала и голяма кана домашен калвадос.
— Побързай, съчинителче — рече тя, обливайки го със смес от миризма на чесън и мъжка пот, — скоро ще затваряме.
— Повтаряш го вече десет години — отвърна Савичев, — а поне веднъж да се беше усмихнала…
— Не мога да се усмихна — обясни цицестата Инга, — имам алергия към теб.
— Скоро ще ти мине — успокои я Савичев и изля голяма чаша от ябълковата водка в гърлото си.
В далечния ъгъл на ресторанта подрънкваше китара. Местният пияница по прякор Пирата бе подхванал тъжна песен за страната Кюрасао. Тук, в Дубулта, мнозина смятаха Пирата за най-обикновен пропил се ахмак, изгубил разсъдъка си по време на Хитлеровата окупация. И само Савичев знаеше истинската история на този странен човек. Самият Пират му я разказа в онзи ден, когато след ужасната буря намериха на брега на залива мъртвия мореплавател. Вторачен в подутото тяло на удавника, Пирата търсеше спасение в джобното шишенце с калвадос, а вечерта призна на Савичев, че много отдавна, още по време на окупацията, той също тъй за пръв път се оказал на брега на Дубулта.
— Слава на Исус — рече той, — не хвърлих топа, само бях се заблудил във времето.
И показа на Савичев стари пергаментови карти на островите Санта Мария дел Антигуа и плана на експедицията на Великия адмирал към бреговете на Южно море; разказа му за кървавата битка с туземците в долината Атрато, за предателството на губернатора Педрариаса де Авиля и за това как славният конквистадор Васко Нуньес де Авила бил обесен на реята на испанската каравела.
— Ех, адмирал Билбоа! — въздъхна Пирата. — Той прие смъртта геройски. А аз не можах. Аз избягах от Антигуа на една посрана индианска лодка. И на другия ден потънах насред океана.
— И ти усети смъртта? — попита Александър Савичев.
— Усетих как дробовете ми се изпълват със солена гадост, видях гаснещи светлини, а малко след това — прохладни дюни и гадже с къса поличка. Опитваше се да скъса златния ми медалион на кациките, моя последен спомен от адмирал Билбоа. Ето този…
Пирата разкопча ризата си и Александър Савичев видя блестящия череп на Миклантекутли, ацтекския бог на задгробния живот.
— Сега вече знам защо си се заблудил във времето — каза Савичев. — Миклантекутли не приема при себе си удавници.
Преди няколко години бяха поканили Савичев да чете лекции в университета на Мексико. Там той за пръв път научи за задгробния свят Миктлан. Според ацтекските предания, пътят за натам е дълъг четири дни, но за да стигне, мъртвецът трябва да мине между две пресичащи се планини, да избягва нападенията на змиите и огромните крокодили, да пресече осем пустини, да издържи на снежна буря, дъжд от камъни и бръснач от обсидиан. Последното препятствие по пътя към бог Мактлантекутли бе мъртвият да преплава широка река върху гърба на малко червено кученце.
В свободното си от занимания време Савичев често отиваше в затънтения, потънал в маисови клонки и бензинови пари град Теотиуакан, изкачваше с туристите пирамидата на Слънцето и дълго стоеше на върха, всмуквайки тайнствената енергия на хилядолетията. Тогава легендата за Миктлан му се струваше мила безобидна приказка, но сега, когато се подготвяше сериозно за смъртта, тя му изглеждаше съвсем различна. „Смъртта — мислеше си той — е просто едно опасно приключение. И трудно. И кой знае дали кученцето ще те откара…“
Към полунощ той допи калвадоса си, плати на цицестата Инга и с леки залитания пое към вратата. Тук отново пред очите му попадна пияният Пират. Наведе се толкова ниско над лицето му, че усети миризмата на гнилите зъби на стареца, и бавно му прошепна: