Петнайсет минути по-късно той беше пред сградата на „фаунтън Авеню“. Пети етаж. 502.
Нодалната точка.
— Не искате да говорите за това?
Лани вдигна очи от празната си чаша и срещна погледа на Блекуел над масата.
— Наистина не съм казвал за това на никого — каза той и беше вярно.
— Да се разходим — предложи Блекуел и се изправи. Туловището му изглежда се надигна без усилие, сякаш беше параден балон с хелий. Лани се чудеше колко ли е часът, тук или в Ел Ей. Ямазаки се погрижи за сметката.
Те излязоха навън от Амос и Андите, в падаща мъгла, която не беше съвсем дъжд. Тротоарът беше подскачащ поток от черни чадъри. Ямазаки извади черен предмет, не по-голям от бизнес карта, малко по-дебел, и го прегъна силно между пръстите си. Разтвори се черен чадър. Ямазаки му го подаде. Извивката на черната дръжка беше суха и куха на пипане и съвсем леко затоплена.
— Как се сгъва?
— Не се сгъва — отвърна Ямазаки, — изчезва.
Той разтвори друг за себе си. Плешивият Блекуел в своя микропор явно беше защитен от дъжда.
— Моля, продължете с разказа си, господин Лани.
В пролуката между две далечни кули Лани съзря фасадата на друга, по-висока сграда. Той видя големи лица там, смътно познати, изкривени в необяснима драма.
Декларацията за неразкриване, която Лани подписа, имаше за цел да покрие всякакви действия на „През ключалката“ в използването на връзките с DAT Америка по начини, които могат да бъдат тълкувани като нарушение на закона. Такива действия в практиката на Лани бяха чести, почти постоянни, или поне в някои по-напреднали етапи на разследване. Тъй като DAT Америка беше предишният работодател на Лани, той не намираше нищо от това за особено стряскащо. DAT Америка беше по-малко власт, отколкото територия. В много отношения тя беше закон сама по себе си.
Продължителното проучване на Лани за Алисън Шайърс вече включваше няколко криминални престъпления, едно от които му осигури кодовете, необходими да отвори входната врата на сградата, в която живееше, да активира асансьора, да отключи вратата на апартамента й на петия етаж и да изключи личната алармена система, която щеше автоматично да потвърди въоръжена намеса, ако тя направеше всички тези неща, без да въведе две допълнителни цифри. Последното беше застраховка от вътрешно похищение — престъпление, при което живеещите бяха заговаряни в гаража и принуждавани да предадат кодовете си. Кодът на Алисън Шайърс се състоеше от месеца, датата и годината й на раждане, нещо, което всяка охранителна служба строго съветваше да не се прави. Нейният допълнителен код беше 23, възрастта й миналата година, когато се бе нанесла и бе станала абонат.
Лани тихо си ги повтаряше, докато стоеше пред сградата, чиято фасада леко напомняше нечия идея за възраждане на късната английска готика. Всичко изглеждаше толкова детайлно и подробно в тези първи минути на зората в Ел Ей.
23.
— Значи — предположи Блекуел, — вие просто влязохте. Изщракахте кодовете й и бум, вътре сте.
И тримата очакваха да минат кръстопът.
— Бум.
Никакъв звук в покритото с огледала фоайе. Усещане за празнота. Дузина Ланита се отразяваха, докато той минаваше по протежението на нов килим. Влезе в асансьора, миришещ на някакви цветя и използва част от кода отново. Качи го директно на петия. Вратата се затвори с плъзгане. Още един нов килим. Под пресния слой от кремав емайллак върху стените на коридора се виждаха леките неравности на стара мазилка.
502.
— Какво си мислиш, че правиш? — Лани попита на глас, дали себе си, или Алисън Шайърс, той не знаеше и едва ли някога щеше да разбере.
Месинговият цилиндър на широкоъгълен обектив го гледаше от вратата, частично закрит от перде бледа боя.
Заключващото устройство беше на едно ниво със стоманената рамка на вратата, не толкова с обектива. Той гледаше как пръстът му набира последователно цифрите.
23.
Но Алисън Шайърс, гола, отвори вратата, преди кодът да се е задействал. „Ъпфул Групвайн“ се носеше весело зад нея, докато Лани сграбчи окървавените й китки. И видя в очите й нещо, което възприе тогава и завинаги като обикновено разпознаване, не обвинение.
— Това не върши работа — каза тя, сякаш говореше за незначителен уред и Лани се разхленчи, не бе го правил от детството си. Трябваше да се погрижи за китките, но не можеше, докато я държи. Избута я обратно вътре към плетено кресло, което дори не бе сигурен, че е видял.
— Седни — каза той като на инатящо се дете и тя седна. Той пусна китките й. Затича се натам, където предполагаше, че е банята. Вътре имаше кърпи и някакво тиксо.