Тя го наблюдаваше как сканира билета й.
— „Еър Магелан“ едно-нула-пет до Нарита, двупосочен, втора класа.
— Точно така — каза Чиа, опитвайки се да бъде полезна, но това изглежда не му хареса.
— Документ за пътуване.
Чиа му подаде паспорта си. Той го погледна така, сякаш никога не беше виждал паспорт, въздъхна и го пъхна в процепа в гишето, чиито алуминиеви ръбове бяха очукани и някой ги беше покрил с прозрачно тиксо, вече мръсно и отлепено. Мъжът гледаше в монитор, който Чиа не можеше да види. Може би щеше да й каже, че не може да замине. Сети се за кафето в нейния Еспресоматик. Щеше да е още топло.
— 23 T — обяви той, докато бордната й карта се къдреше от друг процеп. Той извади паспорта и й го подаде заедно с билета и картата. — Терминал 52, синята зала. Нещо за деклариране?
— Не.
— На пътници, преминали проверката, може да им бъде направена неинвазивна ДНК проба — каза той. Думите се сляха, понеже го каза само защото така трябваше.
Тя прибра паспорта и билета в специален джоб вътре в анорака си. Задържа картата в ръка. Тръгна, оглеждайки се за синята зала. Трябваше да слезе надолу, за да я открие, и да се качи на един от онези влакове, които са като асансьор, който върви настрани. Половин час по-късно беше преминала проверката и гледаше печатите по циповете на ръчната си чанта. Изглеждаха като пръстени от червени гумени бонбони. Не очакваше да направят това; мислеше да намери телефонен автомат в чакалнята, да се логне и да изпрати последните новини в клуба. Никога не слагаха печати на чантата й, когато отиваше във Ванкувър при чичо си. Само че онова не беше точно международен полет, не и след Споразумението.
Беше се качила на движещата се пътечка към Терминал 52, когато видя синята лампа високо отпред да мига. Там имаше малка бариера и войници, които подреждаха слизащите от лентата хора в редица. Бяха облечени в камуфлажни униформи и не изглеждаха много по-възрастни от момчетата в последното й училище.
— Проклятие — чу да казва дългокосата блондинка пред нея, в чиято коса личаха допълнително вплетени кичури. С плътни червени устни, няколко слоя спирала, големи подплънки на раменете, къса поличка и бели каубойски ботуши. Като онази кънтри певица, която майка й харесваше, Ашли Модайн Картър. Кичозно, но с пари.
Чиа слезе от пътечката и зае мястото си в редицата зад жената, която приличаше на Ашли Модайн Картър.
Войниците вземаха проби от коса и проверяваха паспортите на хората. Чиа предположи, че това е потвърждаване на самоличността, защото ДНК-то стоеше в паспорта, преобразувано в нещо като баркод.
Устройството за проба беше малка сребърна палка, която засмукваше краищата на няколко кичура и ги отрязваше. „Ще се сдобият с най-голямата колекция от нацъфтяла коса на света“ — помисли Чиа. Сега беше ред на русата. Имаше две войничета — едно да борави с устройството и едно да бърбори на редицата: „Вече сте се съгласили с това, след като сте дошли дотук, моля представете паспорта си.“
Чиа наблюдаваше как жената изпъчи гърди, подаде паспорта си на войника, заслепи го със сексапил като електрическа крушка и с широка усмивка го накара да премигне, да преглътне и почти да изпусне паспорта. Той ухилено го напъха в малка конзола, прикрепена към бариерата. Другият войник повдигна палката си. Чиа видя жената да се пресяга, да избира един от допълнителните кичури в косата си и да подава крайчеца му за проба. Цялото нещо отне може би осем секунди, включително връщането на паспорта й, а първият войник още се усмихваше, когато дойде ред на Чиа.
Жената продължи напред, след като извърши нещо, за което Чиа беше съвсем сигурна, че е углавно престъпление. Трябваше ли да каже на войника?
Не го направи. Върнаха й паспорта и се запъти към Терминал 52. Там се озърна за жената, но не я видя.
Гледаше въртящите се на стените реклами, докато ги повикаха да се качват.
Място 23Е остана свободно, докато Чиа чакаше да излетят и смучеше ментовия бонбон, който й даде стюардесата. Тя откри, че това е единственото празно място в самолета. Реши, ако никой не седне, да вдигне облегалката за ръката и да се свие там. Опита се да създаде негативно мисловно поле — сила, която да не позволи някой да се качи в последния момент и да се настани. Това беше идея на Зона Роса, част от цялата оная работа с момичешките бандитски бойни изкуства. Чиа не виждаше как можеш сериозно да вярваш в практическото им приложение.