Конфигурацията на тумора бе твърде неясна, почти като гигантски обезцветен кръвен съсирек. Най-трудното беше при отстраняването му да се избегне разпространението на ракови клетки, които да предизвикат появата на нов. Преди да направи единичен разрез в коремната стена, Колинз използва лазер, за да обгори кръвоносните съдове около израстъка, без да го докосва с пръсти. След като го освободи, тя го извади с помощта на стяга, снабдена с мека тъкан — така деликатно, сякаш придвижваше спукана торба пълна с някаква фатална отрова. Може би това увреждаше други части на тялото, но извършената работа прибавяше още три или четири години към живота на заболелия. Масика започна да съединява краищата на разреза. Колинз ме дръпна настрана и ми показа рентгеновите снимки, окачени върху светлинен екран.
— Тук е първоначалното огнище — каза тя.
В десния бял дроб се забелязваше кухина с размер на половината от този на тумора, който току-що бе изваден. Обикновено раковите образования се появяват на определено място, след това няколко мутирали клетки на първоначалния тумор се разнасят и техните семена поникват в останалите части на тялото. При случаи на „иейюка“ не се забелязваха „първоначални тумори“, вируса откъсваше инфектираните клетки и разбиваше нормалната молекулярна връзка, която ги придържаше на местата им, докато накрая заразеният орган изглеждаше като стопен. Това даваше и произхода на името на болестта — „иейюка“ означаваше стопяване. Веднъж навлезли в кръвния поток, много от клетките загиваха поради естествени причини, но някои от тях се настаняваха в малки капиляри — физически заловени, въпреки липсата на спойка между тях и там продължаваха да съществуват дълго необезпокоявани, докато се разраснат в тумори с големи размери.
След операцията, по случай пристигането ми бях поканен на банкет в един от ресторантите на града. Беше специализиран в областта на италианската кухня, която поне в Кампала бе много популярна. Бях придружен от Иганга, Колинз, Окуера и други стари техни колеги, които се бяха отпуснали и разговаряха шумно. Окуера, солиден мъж на около четирийсет години, с посивяла коса и доста приказлив, започна да разказва ужасяващи медицински истории от времето, когато бе служил в армията. Масика, стажантът хирург, говореше меко и резервирано. Аз се чувствах като зомбиран и доста изостанал, но топлото посрещане ме караше да се успокоя.
Все още се усещах като шарлатанин, който няма смелостта да се измъкне от това място, но за щастие никой нямаше намерение да ме разпитва за собствените ми мисли. Никой не го беше грижа. Изглежда съществуваше доста крехка разлика между причините за записването ми като доброволец и тя се намираше някъде между истинското състрадание и страха да не отпадна от употреба. И в двата случая бях донесъл чифт ръце с достатъчен общ хирургически опит, за да мога да бъда полезен. Ако излекуването на някого зависеше от светци, то медицината би била обречена на загиване от самото си начало.
Когато оперирах първия си пациент бях много нервен, но след като успешно успях да извадя от десния му бял дроб образование с размер на портокал, придобих повече увереност. По-късно, през същия ден, аз бях представен на част от постоянния хирургически персонал — това ми припомни, че след като Колинз напусне щеше да ми бъде трудно да работя в изолация. На втората нощ заспах изтощен, но изпълнен с увереност. Можех да върша това, за което бях дошъл, то беше в моите възможности. Не си бях поставил невъзможна задача.
На моята прощална вечеря с Колинз пих повече, отколкото трябва, но моят „здравепазач“ бързо омагьоса нежелателните ефекти. Следващият ден, прекаран без инструктаж не отговори на очакванията ми. Всичко вървеше достатъчно гладко, въпреки махмурлука на Окуера, който не разполагаше с високо технологична халка като моята, но от друга страна Масика бе необичайно внимателен.
През шест дена в седмицата светът ме затваряше в черупката си — университетът, болничното отделение, хирургията. Хранех се в къщата за гости, след вечеря поспивах по час-два, докато слънцето пикираше към хоризонта и когато се събуждах, имах чувството, че е полунощ. Почти всяка вечер се опитвах да се свързвам с Лиза, но понякога доста късното приключване в хирургията ми пречеше да я хвана преди да е напуснала работа или докато шофира.
През моята първа неделя тук, Окуера и жена му ме поканиха на обед, през втората същото направиха Масика и неговата приятелка. И двете двойки бяха искрено гостоприемни, но и през двата дена, прекарани с тях, не ме напускаше чувството за натрапничество. На третата неделя се срещнах с Иганга в един ресторант, след това разгледахме града в импровизирана обиколка.