В продължение на десетина секунди се псувах, вбесен от собствената си безпомощност. Не разполагах с инструменти за непредвидени случаи, за да мога да ги използвам, нямах и лекарство, което да инжектирам, за да убия разпръсналите се клетки, както и ваксина под ръка, която да стимулира имунната система за да ги атакува.
— Кажи на родителите, че си намерил данни за разсейка, поради която пациентката ще се нуждае от постоянни следващи изследвания — каза Окуера.
Погледнах към Масика, но той мълчеше.
— Не мога да го направя — възразих.
— За да не причиниш безпокойства ли?
— Това беше случаен нещастен случай!
— Не го казвай на нея, не го казвай и на семейството й — изгледа ме Окуера сурово, сякаш размишлявах за нещо между опасността и собственото оправдание. — Няма да помогне на никого, дори и да си се напъхал в лайняна история като тази. Нито на теб. Нито на болницата, нито на програмата за доброволци.
Майката на момичето говореше английски и аз й казах, че има признаци за разпространяване на рака. Тя се разплака и после ми благодари за добре свършената работа.
Масика не каза нито дума за инцидента, но до края на деня ми беше трудно да го поглеждам. След това Окуера си тръгна и ни остави заедно в съблекалнята.
— В близките три-четири години вече ще има подходяща ваксина или дори софтуерен продукт за „здравепазача“ — казах аз. — Сегашната ситуация няма да остане завинаги.
— Вероятно — отвърна той смутено.
— Когато се върна в къщи, ще предизвикам създаване на фондове за научно изследване. Вечери с шампанско и прожектиране на филми с фотогенични пациенти, ето какво ще ги привлече — продължих да се правя на глупак, но не можех да си затворя устата. — Това не е деветнадесети век, не сме толкова безпомощни. Всичко може да бъде лекувано, ако сме в състояние да го разберем.
Масика ме изгледа колебливо, сякаш се опитваше да реши дали да ме спаси от изтърканата ми фраза за вечерите с шампанско. След това произнесе:
— Ние разбрахме същността на „иейюка“ и притежаваме софтуерен продукт, предназначен за здравеопазваща машина, чакащ да влезе в действие. Но ние не може да го вкараме в машината, която се намира тук. Така че, не се нуждаем от фондове за изследвания. Това, от което се нуждаем е друга машина.
Замлъкнах за известно време, опитвайки се да хвана смисъла на такава необичайна претенция, после попитах:
— Нима машината на болницата не е повредена?
Масика поклати глава и отвърна:
— Софтуера не е лицензиран. Ако го използваме за нея, нашето споразумение със здравеопазването ще стане недействително. Изцяло ще загубим правото да я използваме.
Не можех да повярвам, че необходимите изследвания са били извършени без нито една публикация по въпроса, но и не вярвах Масика да ме лъже.
— Колко време ще трае одобряването на софтуера от здравеопазването? Кога е предоставен?
Масика започваше да изглежда като човек, който желае да си затвори устата, но вече бе късно.
— Не сме им го предоставили — каза предпазливо. — Не може да стане, в това е целият проблем. Ние се нуждаем от контрабандно произведена машина негодна за употреба, неспособна за сателитна връзка, за да можем да вкараме разработения за „иейюка“ софтуер в нея без тяхно знание.
— Защо? Защо не искате да бъдете разкрити?
— Не зная дали мога да ти го кажа — колебаеше се той.
— За нещо незаконно ли става дума? Или крадено?
Но ако беше така, защо по дяволите законните му собственици да не го лицензират и хората да могат да го употребяват?
— Откраднатото обратно — отвърна Масика хладно. — Думата „крадено“ единствено се заменя с „откраднатото обратно“ — извърна той поглед, мъчейки се да си възвърне самообладанието. — Сигурен ли си, че искаш да знаеш цялата история?
— Да.
— Тогава трябва да проведа телефонен разговор.
Масика ме заведе до нещо, което изглеждаше като пансион или студентско общежитие и се намираше в предградие, разположено близо до двора на университета. Той вървеше бързо и не ми даваше време да му задавам въпроси, дори не можех да се ориентирам добре в тъмнината. Имах чувството, че вървя с превързани очи и когато пристигнахме на нужното място не знаех къде се намираме, въпреки че бяхме вървели около километър.