Выбрать главу

Вратата ни отвори жена на около осемнайсет или двайсет години. Масика не ни представи, но предположих, че тя е лицето на което беше телефонирал от болницата, тъй като ни очакваше. Жената ни въведе в стая с мозаечен под, от горния етаж някой свиреше на някакъв инструмент, около нас не се забелязваше никой друг.

В стаята се намираше пулт с много стара клавиатура, разположен пред компютърен монитор, на пода до тях стоеше странно електронно устройство на рафтове, с размери на шкафче с чекмеджета, всичко това запълнено от свързани електрически вериги, а вътрешностите му се охлаждаха от вентилатор широк около метър.

— Какво е това?

— Скромно го наричаме суперкомпютър тип „Макерер“ — подсмихна се жената. — Петстотин и двайсет процесора, които работят в паралел. Струва петдесет хиляди шилинга.

— Но как…? — не довърших въпроса си, тъй като това правеше около петдесет долара.

— Рециклиране. Преди двайсет или трийсет години компютърните компании започнаха да претупват работата си: производителите на софтуерни продукти ги правеха преднамерено неефикасни, за да заставят хората да купуват нови компютри с по-бързо действие и след това бяха сигурни, че по-бързо действащите компютри ще се нуждаят от нови видове софтуерни продукти. На всеки три или четири години, хората изхвърляха перфектно годни машини, но все пак милиони от тях бяха запазени. Те от своя страна в продължение на години представляваха широк световен пазар на излезли от употреба процесори, докато стойността им в наши дни стигна до цената на едно копче. Но за да се извлече реална изгода от това е необходимо малко изобретателност.

— И вие сте съставили софтуера на „иейюка“ на това нещо? — взрях се аз в удивителния уред.

— Безусловно — усмихна се тя гордо. — По начало създадения продукт характеризира повредената повърхностна връзка на молекулите, която е открита и тъй като винаги някои от тях плуват в кръвния поток, техните точни очертания зависят от степента на процеждане на „иейюка“ и по-специално на клетките, които са били инфектирани. След това лекарствата като шивачи зашиват увредената молекулна връзка и убиват инфектираните клетки, чрез разкъсване на техните клетъчни мембрани.

Докато говореше, пръстите й се движеха по компютърната клавиатура, извиквайки изображения, които илюстрираха всеки стадий на процеса. После тя допълни:

— Ако вкараме тези данни в истинска здравеопазваща машина, ще можем да излекуваме по трима души на ден.

— Да ги лекуваш!? А не да ги режеш отворени за да забавиш неизбежното!? Но как сте намерили всички необработени данни, за да постигнете всичко това? — попитах. — Например за РНА — последствията или за дифракционните изследвания с рентгенови лъчи…?

Усмивката на жената изчезна.

— Един вътрешен човек в здравеопазващата компания намери архивни материали и ни ги изпрати по компютърната мрежа — призна тя.

— Не разбирам. Кога здравеопазващата компания е правила изследвания за „иейюка“? Защо нищо не са публикували? Защо не са изготвили собствен софтуерен продукт?

Тя изгледа Масика, който отвърна вместо нея:

— През 2013 година главния клон на компанията взе пет хиляди кръвни проби на хора от Южна Уганда. Предполагам, че е било, за да се установи ефективността от ваксинирането им с ваксина против СПИН. Но това, което в действителност са желали, е било да съберат голям набор от образци на метастазирали клетки, за да бъдат перфектни в най-големите продажби в историята на централния „Здравепазач“ — предпазване от рак. „Иейюка“ им е предложила най-простия и най-евтин начин да съберат данните, от които са се нуждали.

След коментара на Масика в болницата, очаквах да чуя нещо такова, но казаното ме разтърси. Да събираш данни по незаконен начин бе достатъчно лошо, но да ги погребваш, след като те се явяват наполовина важно средство по пътя към лечението, само за да запазиш възможните причини, поради които те са взети, всичко това изглеждаше отвратително.

— Да осъдят копелетата! — възмутих се. — Да заведат показен съдебен процес срещу всеки, който е взел проби, да го подведат да заплати обезщетение за нанесени вреди и загуби! Вие можете да предявите иск за стотици милиони долари. След това да си купите желаната машина.

— Нямаме доказателства — усмихна се жената горчиво. — Файловете, които ни изпратиха бяха запазили анонимност, няма начин да се установи автентичността на техния произход. И можеш ли да си представиш колко ще похарчи компанията за защитата си? През следващите двайсет години ние не можем да си позволим да прахосаме пари за легална битка, само за да докажем истината. Единственият начин да бъдем полезни с този софтуер, е да намерим контрабандна машина и тихичко да си свършим работата.