Аз се втренчих в екрана, където се бе разиграла симулацията на лечението и си помислих, че то в действителност би могло да се провежда три пъти дневно в болницата Мулаго. Тя беше права. Колкото и да беше тежко за храносмилането, да се бориш с компанията директно беше безсмислено.
Връщайки се обратно с Масика през университетския двор, аз продължавах да си мисля за момичето с поразения черен дроб и за несръчността, която бях проявил и която почти сигурно щеше да я убие.
— В Шанхай вероятно мога да намеря контрабандна машина — заявих по пътя. — Ако зная къде да попитам и къде да огледам. Сигурно ще бъде много по-евтина от оторозирания модел, без обичайния софтуер и поддръжка.
Ръката ми почти несъзнателно се помръдна, за да провери пулса на метала върху показалеца ми. След това повдигнах халката към звездната светлина.
— Бих ти я дал, ако беше моя. Но ще стане такава едва след трийсет години.
Масика не ми отговори, достатъчно любезен да предположи, че ако напълно притежавах халката, едва ли щях да събуждам надежди за такава възможност.
Стигнахме до сградата на университета, и сега вече можех да намеря обратния път до къщата за гости. Но мисълта за преживяното не ме напускаше, не бях в състояние да се изправя пред нови шест седмични безполезни хирургически операции, след като бях узнал какво ще дойде след нощните разкрития.
— Гледай, как да ти кажа, нямам връзки с какъвто и да е черен пазар, нямам никаква идея, която да доведе до придобиване на машината — казах аз. — Но ако ти разбереш как мога да го направя и то е по моите сили… ще го извърша.
Масика се усмихна и благодари с кимване, но бих казал, че не ми повярва. Чудех се колко други хора са давали подобни обещания, след това са се изгубили по света без да са болни, докато „иейюка“ е продължавала да препълва болничните отделения.
Той срещна погледа ми в тъмнината, опитвайки се да прецени дали под лесната ми декларация на искреност се крие нещо по-дълбоко. Усетих внезапен проблясък на срам. Напълно бях забравил, че представлявах един шарлатанин, който никога истински не е възнамерявал да дойде тук и за когото преди два месеца само няколко думи от страна на Лиза биха го накарали да захвърли билета си с признателност.
Мубенде беше областен център и се намираше на половин ден път от Кампала. Иганга се бе забавила с краткото си посещение на тамошната клиника за болни от „иейюка“ до моята четирийсета нощ, а след като пристигна тук, можех да разбера защо и го направих. Това беше всичко, от което се бях страхувал, глад поради липса на разполагаеми средства, недоимък на персонал и пренаселеност на болничните помещения. От роднините на пациентите се изискваше да перат спалното бельо и половината от тях изглежда донасяха болкоуспокояващи и други лекарства, които купуваха от местния пазар — някои от тях автентични, други задигнати отнякъде, но съдържащи глюкоза или магнезиев сулфат.
Много от пациентите бяха с четири или пет отделни тумора. Аз оперирах по двама от тях дневно, а операциите траеха от шест до осем часа. В продължение на десет дни, седем души умряха пред очите ми, а още една дузина бе постигната от същата участ, докато чакаха за операция в болничните стаи.
Другите очакваха да им се случи нещо по-добро.
Заедно с Масика и Окуера спяхме в една пренаселена стая, разположена в задната част на клиниката, но дори в редките случаи, когато оставах насаме с Масика, той не изглеждаше склонен да дискутира с мен детайлите около придобиването на контрабандна машина за здравеопазване. Веднъж ми заяви:
— Да ти кажа колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб. Като му дойде времето, ще узнаеш.
Мъките на пациентите бяха завладяващи, но бях единствен лекар, подпомаган от две сестри, а за тях нямаше почивка. През сутринта когато опаковахме багажа си, за да се завърнем в Кампала се чувствах като дезертьор от глупава и безсмислена война: виновен пред колегите, които бях оставил зад себе си, но почти еуфорично успокоен, че съм се отървал от нея. Знаех, че не бих могъл да остана тук, дори и в Кампала — месец след месец, година след година. Колкото и да желаех да бъда силен, сега бях разбрал, че не съм такъв.
Чу се кратък и силен заекващ звук, след това камионът изскърца и спря. Четирима от нас се намираха в задната му част, пазейки оборудването от дупките по пътя, но брезента, под който стояхме блокираше близкия поглед. Погледнах останалите, отвън някой крещеше на шофьора ни Акена Ибингира на „луганда“.