Този път извънземният въздейства на гласните струни на момчето. Той познаваше тяхното устройство и можеше да им влияе по същия начин, по който постъпи с мускулите. Ловецът беше напълно наясно, че няма да успее да оформи някакви смислени думи, тъй като това изискваше пълен контрол върху диафрагмата, челюстите и устните на домакина му, но ако използваше издишването на въздуха, можеше да накара момчето да издаде звук и по този начин да покаже на Боб, че предходните смущения са предизвикани съвсем умишлено.
Извънземният беше решил да използва за целта серии от звуци — например два звука, последвани от четири в серия, три звука, последвани от девет в серия и т.н. Никой, който чуеше тези поредици, нямаше да си помисли, че те са с естествен произход. Още повече че вече успокоеното момче, което беше погълнато от книгата, дишаше съвсем равномерно.
Броени секунди след това всяко запознато с фактите човешко същество, щеше да се убеди, че Ловецът правеше всичко, на което беше способен. Той успя само отчасти, и то главно защото Боб точно приключваше с една прозявка и не можеше да контролира изцяло издишвания въздух. Тъкмо когато извънземният приключи втората серия от позиви, момчето задържа дъха си, а по лицето му пробягна сянка на неописуем ужас. Ловецът беше прекалено погълнат от заниманията си, за да забележи веднага прекъсването на въздушната струя. Едва след няколко секунди той осъзна, че безпокойството на домакина му отново е достигнало до границите на възможното.
Самият Ловец също беше изгубил контрол над емоциите си — дори след като разбра, че се е провалил отново и че домакинът му е обхванат от ужас, което пък го лишаваше от какъвто и да е контрол над човешкото тяло, той не само не се отказа от попълзновенията си, но веднага приложи нова система за установяване на контакт. Третият му подход се състоеше в това да затъмни изцяло ретината на очите на Боб, да прожектира върху тях светещи букви и по този начин да предаде своето послание. Той въобще не обърна внимание на факта, че момчето вече беше излязло от стаята и се беше устремило към диспансера. Началото на сеанса съвпадна с момента, в който Боб започна да се спуска по слабо осветеното стълбище.
При това положение резултатите от намесата на извънземния не закъсняха. Момчето пропусна едно стъпало и полетя напред, като напразно се опита да докопа перилото.
Ловецът реагира бързо и точно, подчинявайки се на чувството си за дълг. Той бързо обви всички стави и сухожилия, като по този начин предотврати всяка по-сериозна травма. Въпреки тези предпазни мерки момчето успя да раздере ръката си от китката до лакътя върху една от пластините, прикрепящи гумената настилка на стълбището. Ловецът реагира толкова бързо, че не се появи дори капчица кръв. Момчето огледа с учудване раната, която вече се беше затворила, слепена с невидимата за него извънземна плът. След това то начука с тока на обувката си разкривената пластина, за да не пострада и някой друг, и с бавна стъпка се отправи към диспансера. Когато стигна там, Боб почти се беше успокоил, тъй като Ловецът беше прекратил опитите си за влизане в контакт.
В училището нямаше постоянен лекар, а само една медицинска сестра. Тя не можеше да му помогне с нищо по отношение на нервните му смущения, но прегледа раната и му каза да дойде отново на следващия ден, когато един от местните лекари имаше приемен ден в училището.
— Раната ти вече се е затворила — каза тя. — Трябвало е да дойдеш по-рано, въпреки че не е много сериозна.
— Но това стана преди по-малко от пет минути — гласеше отговорът. — Паднах по стълбите, когато идвах насам, за да ви кажа за другите си оплаквания. Просто не беше възможно да дойда по-бързо, но след като вече се е затворила, предполагам, че това не е от значение.
Г-ца Ранд смръщи вежди. Тя беше училищна сестра от петнадесет години и беше съвсем сигурна, че познава всички нагли номера на симулантите. Това, което я озадачаваше в момента, беше, че момчето наистина нямаше причина да лъже, и тя реши, напук на целия си професионален опит, че то може би казва истината.
Г-ца Ранд, разбира се, знаеше, че кръвта на някои хора се съсирва удивително бързо. Тя погледна още веднъж ръката — да, раната беше съвсем прясна и съвсем тъмночервена от току-що засъхналата кръв. Тя леко я докосна с пръст и усети не сравнително гладка повърхност, както очакваше, и дори не лекото лепнене на почти изсъхналата кръв, а една крайно неприятна слузеста тъкан.