Следователно все пак трябваше да установи контакт, а всички опити да го направи отвътре се бяха оказали напразни. Тогава се налагаше да подходи по друг начин, но как? Как можеше да проведе някакъв смислен разговор с Робърт или което и да е човешко същество, без да се намира в него? Та той не можеше да говори — нямаше никакъв говорен апарат, дори не беше сигурен дали ще може да наподоби говорния апарат на човешките същества с тялото си, за да произнесе макар и една реплика. Би могъл да пише, ако моливът не тежеше много, но дали щеше да има късмет? Пък и кое нормално човешко същество, след като видеше купчината желеподобна маса, стараеща се да изпише нещо, щеше да остане спокойно на мястото си и да изчака резултатите или пък да се захване да ги чете?
Все пак трябваше да има някакъв начин. Всички опасности, които извънземният предвиждаше, бяха съвсем условни: той нямаше да може да се върне в тялото на момчето, ако то го видеше; никой нямаше да повярва на очите си, ако го видеше да пише послание, и никое същество нямаше да вземе насериозно написаното от него, ако не видеше самия него. Въпреки последните две затруднения, които водеха до взаимно изключване на възможностите, затормозеният детектив намери правилния отговор.
Той можеше да напусне тялото на момчето, докато то спеше, да напише своето послание и да се върне, преди домакинът му да се е събудил. Боже, колко просто беше всичко! Никой нямаше да го види в тъмното. Що се отнася до автентичността на бележката, Робърт Кинард след всичко, което се случи с него, беше единственият човек, който щеше да приеме това послание съвсем сериозно. Само на него в този момент той можеше да докаже своето съществуване и ако домакинът му реагираше нормално — местонахождението си. Ако решеше да се разкрие, нямаше да е нужно момчето да го вижда, а това спестяваше неизбежния емоционален шок.
Идеята изглеждаше превъзходна, въпреки че съществуваше и известен риск. Добрият полицай рядко разчита на шанса и затова Ловецът се поколеба известно време, преди да се реши да приложи плана си. След като вече беше обмислил добре всичко, внимателно започна да проучва външните условия.
Той все още можеше да вижда, а това означаваше, че момчето е будно, и се налагаше да изчака още малко, което поставяше на изпитание търпението на извънземния. Това, че Боб не можеше да заспи, правеше тази и без това отегчителна нощ още по-досадна, но Ловецът знаеше причината за безсънието на домакина си и чувството за вина го принуждаваше да се държи малко по-отговорно. Към полунощ, когато извънземният едва успяваше да се сдържа, равномерното дишане и забавянето на сърдечния ритъм му подсказаха, че Боб е заспал дълбоко. Ловецът излезе от тялото му по начина, по който беше проникнал там — през порите на тялото. Той вече познаваше навиците на момчето и знаеше, че то няма дори да помръдне по време на излизането му. След като завърши маневрата си съвсем успешно и без каквото и да е излишно забавяне, той се просмука през завивките и матрака и достигна до пода.
Въпреки че прозорецът беше отворен, а щорите — вдигнати, в стаята цареше пълен мрак. Все пак успя да различи очертанията на писалището, върху което винаги имаше прибори за писане. Ловецът се насочи към нея с плавни преливащи движения и след малко вече беше върху бюрото, сред купища от учебници и хартии.
Той с лекота напипа бележника с чисти листа, а наблизо имаше и достатъчно химикалки. След няколко минути експериментиране извънземният установи, че всички са неизползваеми, тъй като бяха непосилно тежки за него. Все пак намери средство. Една от химикалките беше механична и той, след като беше виждал как се зарежда, успя да извади пълнителя й за няколко минути. Пълнителят беше достатъчно лек и качествен и оставяше следа върху листа дори и при почти неуловимия натиск, който оказваше върху него ефирният детектив.
Ловецът се захвана за работа. Той пишеше бавно, но много ясно и красиво. Това, че не се виждаше нищо, не беше пречка за него, тъй като се беше разположил върху листа и контролираше изцяло движението на пълнителя върху него. Изгуби доста време в колебания какво точно да каже в бележката си, но осъзна, че каквото и да беше съдържанието, тя никога нямаше да е достатъчно убедителна.
„Боб — започна той, като преодоля началните си затруднения около обръщението, — пиша ти тази бележка, за да ти се извиня за неприятностите и притесненията, които ти причиних снощи. Трябва да говоря с тебе. Смущенията на гласа и мускулите ти бяха предизвикани от мене при опитите ми да привлека твоето внимание. Тук не мога да ти опиша кой съм и къде се намирам, но мога да чуя всичко, което казваш. Ако си съгласен да опитаме отново, просто го изречи на глас. Аз мога да използвам метод, който ти си избереш — мога да въздействам върху мускулите ти както снощи или пък, ако съсредоточиш погледа си върху някой осветен обект, да се свържа с тебе посредством изображения, които ще породя в твоите очи. Мога да направя всичко, което е в моите възможности, за да те убедя в истиността на думите си, но се нуждая от твоето съгласие. Това е ужасно важно и за двама ни. Моля те, позволи ми да опитам отново!“