Извънземният искаше да подпише посланието, но просто нямаше как. Той нямаше лично име — названието „Ловец“ произтичаше от професионалната му насоченост. За приятелите на предишния си домакин той беше просто компаньонът на Втория Дженвър от Полицията, но прецени, че няма да е страшно умно, ако се подпише с това име. Затова остави писмото неподписано и насочи вниманието си към въпроса къде да го остави. Ловецът не искаше да го намери съквартирантът на Боб, затова като че ли най-добре беше да отнесе писмото в леглото и да го постави под завивките.
След известна борба извънземният успя да откъсне листа и да го понесе към леглото, но по пътя му дойде по-добра идея и той напъха посланието в една от обувките на момчето. После се завърна в тялото на Боб и се отпусна в очакване на утрото. Ловецът не можеше да заспи в тялото на момчето, защото кръвоносната система на домакина му беше така устроена, че щеше да престане да доставя нужното за метаболичните процеси на госта, веднага щом последният отклонеше вниманието си за по-дълго. За първи път извънземният съжали за тази невъзможност — това щеше да бъде прекрасен начин да прекара мъчително дългите часове на очакване, докато момчето прочетеше бележката му. Тъй като не му оставаше нищо друго, той просто се отпусна и зачака.
Когато в коридора прозвуча звънецът за събуждане — фактът, че е неделя, не беше никаква причина учениците да се излежават цял ден, Боб бавно отвори очи и седна в леглото. Движенията му бяха бавни и лениви, но след като си спомни, че днес беше негов ред, скочи и прецапа бос до прозореца, затвори го и след това се върна до леглото и започна бързо да навлича дрехите си. Съквартирантът му, който този ден имаше щастието да се гуши на топло под завивките чак до затваряне на прозореца, също се измъкна и започна да издирва отделните части на облеклото си. Той въобще не поглеждаше към Робърт и затова не забеляза изненадата, която премина по лицето на Кинард, когато видя напъхан в обувката си един старателно навит на руло лист хартия.
Измъкна бележката, бързо я прегледа и я напъха в джоба си. Първата му мисъл беше, че някой — може би съквартирантът му — иска да му скрои номер, и реши да лиши шегаджията от удоволствието да види реакцията му. Докъм обяд почти подлуди Ловеца с безразличието си към посланието.
Но момчето не беше забравило за бележката, а просто изчакваше първия момент, в който щеше да остане насаме. Когато съквартирантът му най-после излезе от стаята, то взе бележката и я зачете внимателно. Отначало Боб не промени мнението си относно произхода на съобщението, но после се замисли — кой би могъл да знае за снощните му тревоги?
Той, разбира се, беше казал на сестрата и на лекаря, но не си представяше, че някой от тях ще се захване с такива шегички, нито пък мислеше, че ще го споделят с човек, който би могъл да направи това. Трябваше да има някакво друго обяснение — може би някой се беше скрил в стаята и изчакваше момента, когато Боб ще вземе в ръце посланието и ще му повярва. Той провери пред вратата на стаята, в тоалетната, под леглата, т.е. на всички места, където би могъл да се скрие подобен шегаджия. След това се отпусна на едно от леглата, впери поглед в насрещната стена и каза високо:
— Добре! Покажи ми изображенията си.
Ловецът се подчини.
Имаше някакво особено удоволствие да предизвикваш потресаващи резултати, без дори да се напрегнеш, и Ловецът му се наслади изцяло. Единственото, което трябваше да прави, беше да контролира тъканта на своето тяло, разположена в очите на домакина му, така че да пречупва част от светлината, оформяйки желаните изображения. За него това беше съвсем рутинна дейност, но резултатите от нея бяха потресаващи. Боб скочи на крака, примига няколко пъти, разтърка очи, но мъглявото изображение на думата „благодаря“, изписано пред момчето на насрещната стена, се запази, докато отново отвори очите си. Надписът като че ли плуваше пред тях и не всички букви попадаха върху фовеята — тази част от ретината, където изображението достигаше най-голяма чистота, и в момента, когато момчето отмести очи, за да ги прочете по-ясно, буквите също се преместиха. Те много напомняха на светлите петна, които се появяваха понякога пред погледа му, като затвореше очи, и които никога не можеше да види ясно.