Скоро след вечеря Боб намери възможност да се усамоти и веднага зададе въпрос на Ловеца:
— Как мислиш да се върнем на острова? При нормални обстоятелства не бих могъл да тръгна затам преди средата на юни, т.е. след близо шест месеца. Дотогава твоят беглец ще има достатъчно време да се покрие или да изчезне от острова. Мислиш ли да го оставиш да заличи следите си или все пак възнамеряваш да отидем там възможно най-скоро?
Ловецът очакваше този въпрос и имаше готов отговор — той щеше да предизвика момчето да разкрие това, което извънземният не можеше да разчете сам в поведението на землянина.
„Моите действия изцяло зависят от тебе. Ако те напусна, това би означавало да обърна гръб на всичко, което съм направил през последните пет месеца. Вярно е, че вече зная английски и бих могъл да го използвам навсякъде, но ми се струва, че осигуряването на сътрудничеството на някое друго човешко същество ще ми отнеме много време. Ти си единственият представител на твоята раса, на когото мога да разчитам. В същото време колкото по-бързо стигна до острова, толкова по-добре, затова смятам, че ще е най-целесъобразно да тръгнем възможно най-скоро. От друга страна, съзнавам, че ти не си напълно независим в своите действия, но ако можеш да измислиш нещо, така че да се върнем най-бързо на острова, това би облекчило много задачата ни. Няма да мога да ти помогна много в това отношение — ти си израсъл тук и можеш да прецениш шансовете ни за успех по-добре от мене, както пък бих могъл да го направя аз на свой ред по отношение на нашия Дивеч, когато започнем да го преследваме. Каква причина бихме могли да изтъкнем пред родителите ти, за да тръгнем незабавно натам?“
Боб не отговори веднага. Мисълта, че поема в ръцете си толкова отговорна работа, беше съвсем непривична за него, но колкото повече я прехвърляше в ума си, толкова по-привлекателна му се струваше тя. Сигурно щеше да се наложи да изпусне доста в училище, но по-късно можеше да навакса. Ако Ловецът говореше истината, а той нямаше никаква причина да го лъже, мисията му на острова щеше да бъде много по-важна от уроците. Извънземният беше прав — трябваше да измисли някакъв начин да се върнат на острова по най-бързия възможен начин.
За обикновено бягство не можеше да става и дума. Освен чисто практическите трудности при пътуването без ничия помощ, момчето искаше да избегне и всяко безпокойство, което би могло да причини на родителите си, стига да беше възможно. Затова трябваше да намери някакво убедително извинение за отпътуването си, подкрепено с официалното съгласие на училищните власти.
Колкото повече обмисляше нещата, толкова по-ясно му ставаше, че единствено някакво заболяване или травма щяха да бъдат достатъчно убедителна причина. Носталгията вече беше давала нелоши резултати в това отношение, но Робърт си припомни какво беше отношението към завърналите се след това в училище и отхвърли тази идея. Къде по-добре щеше да е, ако получеше сериозно нараняване при някоя героична постъпка или нещо такова, но той съвсем ясно съзнаваше колко малка е вероятността да му се отдаде сгоден случай. Все пак хокейният сезон не беше привършил и това откриваше може би известни възможности.
Колкото до някаква сериозна болест, Боб сигурно щеше да успее да измами по някакъв начин учителите и съучениците си, но надали можеше да направи на глупак и доктора. Следователно симулацията отпадаше. В главата му се въртяха идеи за фалшиви телеграми, лоши новини от дома и различни техни вариации, но те надали щяха да издържат на едно по-сериозно проучване. Момчето разбра, че положението е почти безизходно, и след няколко минути сподели това с Ловеца.
„За първи път съжалявам, че избрах толкова млад домакин — отговори извънземният. — Ти не можеш да пътуваш свободно, което е нещо съвсем обикновено за възрастния човек, но съм сигурен, че имаш още много идеи. Помисли още и ако мога да ти помогна в реализирането на плановете ти, кажи ми.“ С това разговорът приключи. Боб напусна стаята в изключително мрачно настроение.
Броени минути след това момчето остави настрана проблемите, които го измъчваха, и влезе в стаята за отдих, където прие предложението на един свой съученик да изиграят партия тенис на маса. Удоволствието от играта напълно отвлече ума му и това разкъса затворения кръг на мислите му. Подсъзнанието му заработи на пълни обороти и към средата на първия гейм момчето бе връхлетяно от нова, блестяща идея, но в този момент то нито можеше да я сподели с Ловеца, нито да чуе мнението му за нея. Кроежите му до такава степен завладяха съзнанието му, че резултатът от играта, който до този момент беше в негова полза, наклони везните на победата на страната на съперника му. Боб се съсредоточи напълно, за да може да се реваншира във втората игра, още повече че не беше възможно да се свърже веднага с госта си. От друга страна, планът му не позволяваше да прави отклонения от нормалния начин на поведение, а какво по-неестествено за него от една толкова жестока загуба на спортното поприще.