Всъщност измина доста време, преди Боб да се свърже със своя гост. Когато се върна в стаята си, съквартирантът му вече беше там и това отложи разговора не само до загасянето на лампата, но и след това, тъй като момчето можеше да предположи какви неприятности би си навлякло, ако събудеше другаря си. Освен това то надали би могло да различава ясно отговорите на извънземния в тъмната стая. Следващият ден беше понеделник и Боб беше зает до вечерта със своите задължения. След вечеря, вече съвсем близо до отчаянието, той грабна няколко учебника и се втурна да търси някоя празна класна стая. Там на тих глас, за да не чуе някой от преминаващите по коридора ученици, зададе дълго потисканите си въпроси, като не започна направо с излагането на своя план.
— Трябва да направим нещо, за да можем да си говорим — каза момчето. — Ти можеш винаги да се свързваш с мене, когато не съм зает с нещо друго, но аз не мога да го направя, без околните да ме помислят за луд. Една идея се върти в главата ми от снощи, а нямаше как да ти я съобщя.
„Този проблем може да бъде решен без особени трудности — отговори Ловецът, — ако прошепваш съвсем тихо въпросите си. Дори не е нужно да разтваряш устните си — аз ще разчитам твоите думи по движенията на езика и гласните ти струни, както някои представители на вашия вид четат по устните всичко, което се казва. От дълго време съм обмислил този вариант, но досега просто не беше възникнало подобно затруднение. Каква е тази идея, която не ти дава мира?“
— Не виждам друг начин да тръгнем за островите, освен да симулирам някаква болест, заради която да ме пуснат да си отида за известно време у дома. Няма да мога да излъжа лекаря, но ти можеш да ми осигуриш всички симптоми, които са нужни, за да го направя луд. Как мислиш?
Ловецът отговори колебливо:
„Възможност има, но ти нямаш представа колко дълбоко в нас е залегнало нежеланието да извършваме нещо, което би навредило на домакина ни. Разбира се, в случай на нужда бих могъл да направя всичко с един организъм, който познавам до най-малката подробност, но не съм сигурен дали това няма да ти нанесе някаква по-продължителна вреда. Разбираш ли?“
— Ти живееш в тялото ми от пет месеца — парира Боб — и си мисля, че ме познаваш изцяло.
„Познавам строежа на тялото ти, но не и възможностите му. За мене ти представляваш нещо съвсем ново. Аз например не зная колко дълго биха издържали клетките ти без храна или без кислород, каква е пределната възможна концентрация на киселините в кръвта ти, нито пък колко голяма намеса биха понесли нервната и кръвоносната ти система. Не бих могъл да науча тези неща, без да ти причиня някаква вреда или дори да те убия. Много малко са нещата, които се осмелявам да постигна чрез налучкване, а и те няма да са ми по душа. И въобще как ще разбереш дали ще те пуснат да си отидеш у дома? Нали могат да те приемат в болницата тук?“
Последният въпрос накара Боб да замълчи за секунда — не, това не можеше да се случи точно на него!
— Не зная — каза той най-накрая, — трябва да открием нещо, което да изисква лечение при домашни условия. — Лицето му изразяваше отвращение от самата идея, но той мъжествено добави: — Мисля, че можем да направим нещо, без да стигаме до пълен срив на нервната ми система.
Ловецът беше обмислял тази възможност, но никак не му се искаше да се намесва в метаболичните процеси на домакина си. Той каза на Боб, че „ще поразсъждава“ върху проблема, и посъветва момчето да направи същото — може би съществува и някакво друго разрешение.
Робърт се съгласи, въпреки че осъзнаваше колко нищожни са шансовете му за успех в това начинание. Ловецът също не беше настроен много оптимистично. Доколкото беше запознат с човешката психика, беше сигурен, че Боб няма да може да обмисля спокойно друг план, докато този не се окажеше напълно невъзможен, а не просто нежелателен. Момчето все още харесваше своя план и нямаше никаква реална представа, доколко той засяга чувствата на Ловеца.
Единственият прогрес, който беше постигнат през следващите няколко дни, беше в областта на общуването. Както вече беше споменал, извънземният бързо и безпогрешно „четеше“ думите на домакина си по движението на гласните струни и езика му, докато момчето ги произнасяше почти беззвучно с едва разтворени устни. Получаването на отговорите беше още по-лесно, при условие че Боб не беше зает в момента и насочеше поглед към някоя добре осветена плоскост. В отговорите на извънземния започнаха да се появяват съкращения, което допълнително увеличаваше скоростта при общуването им. Но що се отнася до изработването на някакъв нов план, нещата не се бяха придвижили нито на йота.