Боб така и не получи отговор на въпроса си.
ГЛАВА VII
СЦЕНАТА НА ДЕЙСТВИЕТО
Огромният самолет ги пренесе от Сиатъл до Хонолулу, а оттам до Апиа. От Апиа се качиха на един по-малък аероплан до Таити и в Папеете, двадесет и пет часа след като напуснаха Бостън, Боб вече можеше да покаже на Ловеца танкера, който редовно обикаляше около островите. С него щяха да изминат последните мили от дългото си пътуване. Корабът беше съвсем типичен представител на своя клас морски съдове, но извънземният не успя да го разгледа подробно, докато прелитаха над него. Тази възможност му се удаде два часа по-късно, когато Боб се увери, че целият му багаж е на място, и го превози до пристанището, където те се качиха на малък лихтер — Робърт беше единственият пътник, вписан в корабния дневник, и той ги откара до танкера, който бяха видели от самолета.
Дори Ловецът можеше да отгатне, че корабът е предназначен по-скоро за превоз на товари, отколкото за скоростни отсечки. Той беше прекалено широк за дължината си, а цялата му средна част беше заета от резервоарите и се издигаше едва метър-метър и половина над водата. Носът и кърмата му бяха доста по-високи и бяха свързани с тесни мостици, прехвърлени над трапове, които осигуряваха достъп до механизмите на клапаните и помпите. Високият тъмнокож моряк, който беше видял Боб да се изкачва по трапа, погледна към описаните съоръжения и едва чуто въздъхна. Той знаеше от опит, че е невъзможно момчето да бъде задържано настрани от накапаните им с машинно масло стъпала, и живееше в тревожно очакване на деня, когато щеше да предаде на Кинард старши не сина му, а една истинска колекция от разнообразни фрактури.
— Хе, г-н Тероа! — провикна се Боб, като се изкачи до мостика. — Мислите ли, че ще можете да ме изтраете ден-два?
— Надявам се — усмихна се морякът. — В края на краищата виждали сме и по-лошо.
Боб прие играта и като се престори на изумен, продължи разговора на странната смесица от френски и полинезийски диалект, която се използваше за общуване по островите.
— Нима твърдите, че има някой, способен да причини повече неприятности от мене? Трябва непременно да ме запознаете с този гений!
— Ти го познаваш, или по-точно познаваш и двамата. Моят Чарли и младият Хай се промъкнаха на борда преди около два месеца и останаха скрити, докато стана прекалено късно, за да успеем да ги свалим на брега. Какво да ти кажа?!
— Какво ли са искали? Ако е само заради пътуването, те познават идеално всички места, покрай които минава танкерът.
— Не само заради пътуването. Чарли беше решил да покаже, че и той може да бъде полезен, и смяташе да се хване на някаква постоянна работа на кораба, а Хай заяви, че иска да разгледа Морския музей в Папаете, без разни възрастни да му показват на какво точно да обърне внимание. Искрено съжалявам, че не можех да му позволя да слезе от кораба, докато не се прибрахме у дома.
— Не съм знаел, че Норман си пада по естествената история. Това трябва да е нещо ново. Ще видя какво го е прихванало. Предполагам, че за петте месеца, през които не съм бил тук, той е успял да се захване с всичко, което му е дошло на ум.
— Прав си, но стига сме говорили за него. Ти защо се завръщаш толкова рано? Какво се е случило? Да не са те изхвърлили от училище? — Предположението беше съпроводено с широка усмивка.
Боб повдигна неопределено рамене. Той не беше обмислял какво точно да говори, когато го питат за неочакваната ваканция, но прецени, че щом не е могъл да разбере нищо от обясненията на доктора, съвсем естествено беше и сам да не може да назове някакви определени причини.
— Училищният лекар каза, че няма да е зле да прекарам известно време у дома — отвърна момчето. — Не ми обясни защо, а пък и аз се чувствам съвсем добре. А Чарли получи ли работното място, което искаше?
Боб прекрасно знаеше отговора, но искаше по някакъв начин да смени темата на разговора.
— Разбира се, че го получи, но засега не е нужно да му го казваш — отговори морякът. — Той вече е дяволски добър моряк и си помислих, че след като е решил да продава номера, по-добре ще е да е пред очите ми. Затова се застъпих за него. Смятам, че работите ще потръгнат. Но не си и помисляй да направиш същото, ясно? — и Тероа приятелски подбутна момчето към мостика, който водеше към пасажерските каюти.
За известно време умът на Боб беше зает със спомените за приятелите му на острова и с размишления за това, което те са направили в негово отсъствие (както обикновено, кореспонденцията между тях не можеше да се нарече оживена). Момчето гледаше на острова като на свой дом, въпреки че прекарваше там съвсем малка част от годината, и в този момент петнадесетгодишният юноша беше налегнат от носталгични мисли.