А когато установи, че в кораба му не е останало нещо, което може да се използва, Ловецът реши, че засега не може да предприеме нищо повече. Той не беше в състояние да се захване сериозно за работа, докато не се запаси с повече кислород, което означаваше да излезе на повърхността, а пък тъмнината също беше сериозна пречка. Затова се отпусна в несигурното си скривалище — разрушения кораб — и зачака утрото и утихването на бурята. Имаше чувството, че когато се развидели и водата се успокои, ще може да достигне до брега със собствени сили.
Шумът на разбиващи се вълни подсказваше, че брегът е наблизо. Ловецът остана така няколко часа и изведнъж му дойде наум, че може да е попаднал на планета, която да е обърната с едната си половина към Слънцето, но веднага отхвърли тази мисъл, тъй като в този случай тъмнината със сигурност щеше да е толкова студена, че водата нямаше да е в течно състояние. По-вероятно беше буреносните облаци да са закрили светлината.
Откакто заседна окончателно в пясъка, корабът беше останал неподвижен. Вълнението на повърхността предизвикваше течения и компенсаторни вълни по дъното, които Ловецът усещаше, но те бяха безсилни да поместят затъналия до половината метален корпус. Тъкмо когато беше уверен, че корабът е здраво закрепен на мястото си, корабокрушенецът се сепна, тъй като скривалището му се разтърси от тежък удар и измени положението си.
Ловецът незабавно подаде навън една от тентакулите си, за да разбере какво става. Той моделира око на върха й, но мракът все още беше прекалено гъст и се наложи отново да се върне изцяло към осезателно проучване. До него достигнаха вибрации, подсказващи, че нещо много грапаво стърже метала. То внезапно се сблъска с протегнатия му крайник. „Нещото“ доказа своята одушевена природа, като незабавно захапа издатъка му с уста, която изглежда беше удивително добре натъпкана с остри като трион зъби.
Ловецът реагира нормално — остави тази част от себе си, която беше в досег с ужасяващите зъби, да премине в полутечно състояние и същевременно се приготви за бой, като направи същото с по-голяма част от тялото си. Извънземният залагаше на бързите решения и видимите размери на противника му го тласкаха към малко безразсъдни действия. Той напусна разрушения космически кораб и се втурна с всичките си два килограма желеподобна плът срещу животното, като прецени, че това е доста сносно средство за придвижване.
Акулата — риба-чук с дължина два и половина метра — беше може би изненадана, а може би раздразнена, но подобно на всички представители на своя род не притежаваше достатъчно ум, за да се изплаши. Нейните ужасяващи челюсти се сключиха около това, което в началото изглеждаше лакомо парче задоволително твърда плът, но впоследствие се оказа податливо като водата наоколо. Ловецът не се стараеше да избегне зъбите, тъй като механичните наранявания от такъв характер не бяха опасни за него, но ожесточено устояваше на опитите на рибата да погълне тази част от неговото тяло, която беше вече в устата й. Той нямаше никакво намерение да се излага на въздействието на стомашните й сокове, понеже нямаше кожа, която да го опази дори за съвсем кратко време.
Тъй като действията на акулата ставаха все по-неистово ожесточени, Ловецът пусна няколко проучващи псевдопода към грозното създание с грапава кожа и за кратко време откри петте хрилни отвора от всяка страна на съществото. Това му беше достатъчно. Той прекрати проучванията и започна да действа с вещина и прецизност, придобити в резултат от натрупания опит.
Ловецът беше метазон — многоклетъчно същество също като птицата или човека въпреки липсата на някаква определена структура. При все това отделните клетки на тялото му, сравнени с размерите на големите протеинови молекули на повечето земни същества, бяха далеч по-малки. Той можеше да направи от своята тъкан крайник, снабден с мускули и сетивни нерви, като цялата тази структура щеше да е достатъчно фина, за да проникне в капилярите на всяко нормално създание, без да попречи особено на неговото кръвообращение. Затова не срещна никакви затруднения при проникването в едрото тяло на акулата.