— Боб! Не съм знаел, че ще се върнеш толкова рано. Какво си направил, бе момче?
Чарли Тероа беше само три години по-голям от Боб, но вече беше завършил училище и напоследък беше придобил навика да се отнася снизходително към всички младежи, които все още търкаха училищните скамейки. Боб вече не се обиждаше, още повече че сега държеше силни козове.
— Е, не мога да се меря с тебе! Баща ти ми каза това-онова.
Младият Тероа се намръщи.
— А, не може да не се разприказва! Добре де, беше доста смешно от моя страна.
— Нима очакваш да вземат на работа някой, който се излежава през цялото време? — Боб издевателстваше, като извиняваше поведението си с невъзможността да каже на приятеля си радостната новина.
Тероа се възмути най-искрено.
— Какво искаш да кажеш? Никога не се излежавам, ако имам да свърша нещо — той погледна с нега към гъстата трева под дебелата сянка на дървото в двора и допълни: — Само погледни! Това е най-доброто място в света да му теглиш една дрямка, а ти ме свари да се трудя, нали така? Освен това аз пак ходя на училище.
— На училище?!
— Да. Г-н Денис ми преподава навигация. Представи си само — това страхотно ще ми помогне, когато направя следващия опит.
Боб възхитено вдигна вежди.
— Следващият опит? Ти май не се отказваш лесно? И кога смяташ да го направиш?
— Все още не зная. Ще ти кажа, когато съм готов. Искаш ли да дойдеш и ти?
— О, не зная. Сигурен съм само, че не искам да работя на кораб, но ще видим, когато обмислиш добре нещата. Сега трябва да закарам този багаж у дома, да върна джипа на татко, а след това да отскоча до училището, преди момчетата да са се разотишли, така че май най-добре е да тръгвам.
Тероа кимна в знак на съгласие и слезе от стъпалото на джипа.
— Много жалко, че не сме като тия животинки, за които учехме в училище — тия, дето могат да се делят. Тогава поне едната част от мене би могла да се качи при тебе и да изкара приятно.
Боб се замисли върху думите му. На първо време трябваше да преодолее шока, предизвикан от репликата на приятеля му. Той се сбогува, запали колата, зави надясно и настъпи педала на газта. Следващата половин миля, докато джипът прелиташе покрай къщите от селцето, момчето не промълви нито дума. Едва след като отминаха сградата на училището, то отби колата встрани от пътя, спря и се огледа наоколо. Тук бяха съвсем скрити от чужди погледи, обгърнати от високата растителност, за която беше разказвал Боб.
— Ловецо! — каза напрегнато момчето веднага щом загаси двигателя. — Никога не съм мислил за това, но Чарли ми подсказа нещо. Нали ти ми каза, че твоята раса е амебоподобна? Вие напълно ли сте като амебите? Искам да кажа — възможно ли вместо един да търсим двама бегълци?
Ловецът не разбра нито въпроса, нито тревогата на момчето. Едва след известно време схвана същината.
„Имаш предвид дали моят сънародник може да се раздели на две части? — запита той. — Може, но не по начина, по който ти си го представяш. Ние сме по-сложно устроени от обикновената амеба. Той, разбира се, може да отдели част от себе си и да създаде нов индивид, но този негов потомък ще достигне зрелост едва на твоите години. Не вярвам да го направи, тъй като е достатъчно разумен…
Когато бъде създадено, детето от нашата раса не е по-различно от вашите бебета — то не притежава никакви познания. Следователно, ако бъде създадено в тялото на домакина, новороденото би го убило при лутането си в търсене на храна или просто поради непознаването на обстановката наоколо. Ние знаем за биологията повече от вас, но не се раждаме научени. Умението да се живее в симбиоза с домакин е една от основните степени на нашето обучение.
Следователно беглецът не би създал поколение от чисто егоистични причини — така той ще бъде открит и унищожен толкова лесно и бързо, че всеки нормален следотърсач би бил склонен да възприеме действията му като опит за самоубийство. Но е добре, че се сети за това — аз просто не бях обмислял такава възможност. Не се съмнявам, че тази твар, която преследваме, не би се спряла пред опасността да причини смъртта на домакина си — ако, разбира се, му хрумне да създава поколение. Все пак си мисля, че първата му работа ще бъде да си намери домакин и ако тялото, в което е проникнал, го задоволи, той надали би рискувал да го напусне само за да остави поколение.“
— Ти ме успокояваш. Допреди малко си мислех дали след петте месеца на нашето отсъствие няма да се наложи да преследваме цяло стадо врагове.
Боб запали отново и подкара по пътя към тяхната къща, като този път измина разстоянието, без да се отбива никъде. Постройката беше малко над пътя и почти напълно закрита от гъста тропическа растителност. Това бе двуетажна къща в средата на истинска джунгла, като храстите и дърветата бяха изсечени само на няколко метра околовръст. По този начин прозорците на първия етаж оставаха винаги на сянка. За да не нахлуват слънчевите лъчи през просеката от главния път до къщата, г-жа Кинард си беше направила труда да я засенчи с нещо като асма от лиани, които през по-голяма част от годината бяха обсипани с цвят. Температурата на въздуха на острова не беше много висока благодарение на близостта на морето, но слънцето печеше убийствено, затова тук се използваше всяка възможност за избягване на преките слънчеви лъчи.