Г-жа Кинард очакваше сина си на портала в края на просеката. Тя вече знаеше за пристигането на кораба и долови отдалеч ръмженето на джипа, изкачващ пътеката към къщата. Радостта на Боб беше огромна, но вече не така буйно изразена, както на дока. Г-жа Кинард не намираше нищо странно в поведението на сина си. Тя просто слушаше безгрижното му бърборене. А момчето не спираше да говори, докато разтоварваше багажа си и го пренасяше в стаята си. След това Боб се преоблече, метна велосипеда си в джипа, сбогува се и потегли. Майката се беше затъжила много и й се искаше да го види за по-дълго време, но знаеше, че за него няма да е голямо удоволствие да се навърта около нея през целия ден, и тя го пусна да върви, без да покаже разочарованието си. Всъщност ако той беше останал, това щеше да е толкова несвойствено за него, че г-жа Кинард щеше сериозно да се разтревожи за душевното му здраве. Но когато чу пърпоренето на джипа надолу по пътя, тя с леко сърце захвана да довърши домашната работа, която й беше останала.
По пътя Боб не срещна никого и затова не спря чак до дока. Там паркира джипа на обичайното място, свали велосипеда си и го подкара. Малкото забавяне за проверка на гумите не се отрази на настроението му и той въртеше педалите с удоволствие, а по лицето му се четеше радостна възбуда, предизвикана както от предстоящата среща с приятелите, така и от вълнуващата игра на стражари и апаши, която вече започваше. Той беше готов за нея. Младежът познаваше терена — това беше родният му остров и тук му беше известна всяка педя земя. Ловецът пък познаваше обстоятелствата — навиците и възможностите на извънземния убиец, когото щяха да издирват. Оставаха само участниците в играта. При тази мисъл по лицето на Боб премина сянка — най-вероятните домакини на беглеца бяха хората, прекарващи най-много време на морския бряг, а за никого не беше тайна, че това бяха най-добрите му приятели.
ГЛАВА IX
УЧАСТНИЦИТЕ В ИГРАТА
Боб беше изчислил точно момента на пристигането си. Учебните часове бяха приключили преди минута-две и той веднага беше наобиколен от шумна тълпа приятели и познати, а трябва да се има предвид, че децата съставляваха по-голямата част от населението на острова. Когато тук беше открито петролодобивното предприятие преди около осемнадесет години, на острова се бяха заселили само млади семейства. След продължителни възклицания, въпроси и ръкостискания по-голяма част от учениците се разотидоха, а около Боб останаха само най-близките му приятели.
Ловецът разпозна само един от тях, когото беше запомнил от онзи паметен ден на плажа. Извънземният не беше дотолкова свикнал с човешките черти, за да може да запомни бързо нечие лице, но чорлавата, огнена на цвят коса на Кени Райс не можеше да не се запомни. От разговора детективът успя да разбере кои са били другите участници в пикника на плажа, а също така да свърже имената им с определени лица: това бяха Норман Хай и Ху Колби — най-вероятно същият, за когото му беше говорил Боб при разясняването на картата на острова. Другият, за когото беше чувал, беше Кенет Малмстром. Той беше русоляв, висок около метър и осемдесет и благодарение на този си ръст беше титулован с прякора Късия. Четиримата юноши бяха приятели на Боб от детските години и всеки островитянин, който би узнал мястото на приземяване на извънземния, въобще не би се усъмнил, че той лесно ще проникне именно в едно от петте момчета, тъй като те просто бяха родени морски скитници. Никой от компанията не се изненада, когато Боб насочи разговора към тази тема.
— Някой да се е набутвал напоследък в рифа?
— Ние не сме ходили — отвърна Райс. — Ху продъни лодката с крак и досега не сме намерили дъска, с която да я поправим.
— Надали това корито щеше да издържи няколко месеца! — Колби обикновено беше много спокойно и срамежливо момче, още повече че беше най-малкият от всички, но сега обстоятелствата налагаха по-твърда защита. Никой не можеше да оспори думите му.