— Но ако намерим лодка, можем да заобиколим по дългия път покрай южния бряг — отново се включи Райс. — През декември там се вдигна страхотна вълна и морето е запушило протока с парче корал, по-голямо от лодката в шлюза. Татко още тогава ни обеща да го взриви, но и досега не е отишъл.
— Можеш ли да го убедиш да ни позволи да го направим сами? — попита Боб. — Смятам, че една пръчка динамит ще е напълно достатъчна, а и всички знаем как се правят тези неща.
— Опитай се да го убедиш ти, ако можеш. Откак съм се научил да произнасям думичката динамит, отговорът му е само един: „Когато пораснеш“.
— А нещо ново на брега? — попита Боб. Почти целият остров беше опасан от брегова ивица, но за групата момчета тази дума имаше само едно значение.
— Можем да се поразходим малко на юг, а след това да се върнем с плуване — добави той. — Не съм се топвал в солена вода от есента.
Останалите се съгласиха и се втурнаха към велосипедите си, паркирани край сградата на училището.
По време на разходката Ловецът напълно се беше слял със зрението и слуха на домакина си и въпреки че не чу нещо, което да представляваше някакъв интерес за него, успя да свери представите си за острова. Боб например не му беше споменал за малкото поточе до лагуната, на около стотина метра от училището, а и самият той не го беше забелязал от джипа, но този път те преминаха по добре поддържаното дървено мостче, прехвърлено над водите на потока. След малко достигнаха до мястото, където Боб беше спрял джипа на идване, а след около още три четвърти миля цялата група спря, за да изчака домакина му, който се втурна нагоре по просеката за банския си. След още около четвърт миля изчакаха Райс да направи същото. После преминаха над още един малък поток, като този път водата беше уловена в широка бетонна тръба под пътя. От репликите на момчетата Ловецът заключи, че лодката, за която беше говорил Райс, е закотвена някъде към устието на този поток.
Малмстром и Колби оставиха на свой ред учебниците си и взеха плажните си принадлежности. Най-накрая групичката достигна до дома на Хай, в края на главния път, на около две мили от училището. Тук младежите оставиха велосипедите си и се отправиха пеша на изток, към билото на хълма, представляващ нещо като гръбнак на острова, по чийто склон бяха накацали домовете им.
След като изминаха половин миля сред гъста тропическа растителност, а после през една сравнително по-рядка палмова горичка, момчетата излязоха на брега и Ловецът видя единственото място на Земята, което можеше да разпознае веднага. Вдлъбнатината в морския бряг, където беше заседнала навремето акулата, вече не съществуваше — водата и вятърът я бяха изличили, но всичко останало беше съвсем същото. Най-после беше стигнал до мястото, където беше срещнал Боб — мястото, откъдето навремето трябваше да започне издирването на беглеца, ако не беше лошият му късмет, и откъдето щеше да започне изпълнението на задачата си, без да се бави повече.
На момчетата въобще не им беше до детективи и престъпления. Те нахлузиха банските си за нула време и Боб вече се гмуркаше под вълните на прибоя, устремявайки се навътре, начело на групата. Неговата избеляла от зимата кожа силно контрастираше със загорелите тела на приятелите му.
Въпреки че тук пясъкът беше съвсем фин, на места имаше малки, но остри като нож парчета корал и Боб на няколко пъти поряза крака си, преди да успее да спре устремното си нахлуване във водата. Ловецът моментално се зае със задълженията си и когато момчето погледна крака си, то не видя никакви рани, което го наведе на мисълта, че краката му са станали прекалено чувствителни от непрестанното носене на обувки. Това го поуспокои и той се втурна отново напред. Той, разбира се, не можеше да си позволи да се показва кекав пред приятелите си. Ловецът беше силно раздразнен и това беше съвсем разбираемо — нима конското на кораба не беше достатъчно? Извънземният изля яда си в серия импулси, предизвикващи болки в мускулите на домакина — едно своеобразно предупреждение, което вече беше използвал и по-рано, когато искаше да покаже на предходния си компаньон, че прекалява. Но Боб беше напрегнал мускули и не усети позивните, а и да ги беше усетил, надали щеше да разбере какво означават. Той тичаше и подскачаше във водата, гмуркаше се под вълните, а приятелите му го следваха по петите. Ловецът се отказа от опитите да сигнализира, провери дали раните са добре затворени, след което се отпусна и се отдаде на справедливия гняв, надигащ се в ума му. Въпреки че домакинът му беше млад, той все пак можеше да се владее малко по-добре, а не да оставя цялото бреме на грижите за здравето си върху крехките му аморфни плещи. Несъмнено трябваше да направи нещо.