Но по този начин проблемът с куцането не се решаваше, а ултиматумът на баща му оставаше в сила. През целия предиобед момчето се беше упражнявало да върви, без да куца, но единственият резултат беше, че привлече вниманието и на тези, които дотогава не бяха забелязали травмата му. Боб постоя известно време пред портала на училището, като разсъждаваше как е най-добре да постъпи, и накрая реши да прехвърли отговорността на Ловеца. Отговорът на извънземния го хвърли в ужас.
„Предлагам ти да направиш точно това, което те посъветва баща ти — да отидеш при д-р Сийвър.“
— Но как ще го заблудим? Той да не е идиот! Може би ще трябва да го забаламосвам с приказки за вълшебници! Докторът няма да се задоволи само с входната рана — той ще поиска да види целия крак. Как мога да му обясня всичко, без да му кажа за тебе?
„Мислих за това. И какво ще стане, ако му кажеш за мене?“
— Ти да не би да искаш да ме регистрират в лудницата? Аз едва ти повярвах…
„Никога няма да ти се удаде по-добра възможност да го убедиш, ако, разбира се, докторът е толкова «отворен», колкото си ми казвал. Аз ще те подкрепям и ако той се усъмни, мога да му докажа, че съм тук. Досега направихме всичко възможно, за да запазим присъствието ми в тайна, а и сега нямам намерение да разтръбяваме цялата история, но все пак мисля, че докторът би могъл да помогне на нашето дело и ще ни бъде незаменим съюзник. Той не притежава познания за нашата същност, така че няма да е преувеличено, ако му представим нашия враг като някаква опасна незнайна болест.“
— А ако се окаже, че той е домакинът на нашето приятелче?
„Той е последният в моята листа на кандидатите, но ако все пак се окаже така — ще го открия почти веднага. Все пак ще взема някои предпазни мерки.“
Ловецът му изписваше много подробно всичко, което трябваше да направи, а момчето кимаше с глава в знак, че е разбрало.
Кабинетът на лекаря не беше далеч от училището. Ако не беше раната му, Боб никога не би си направил труда да подкарва велосипеда. Когато стигнаха, се наложи да изчакат малко, докато лекарят приключи с някакъв пациент, и едва след това влязоха в прекрасната стая, която д-р Сийвър беше превърнал в нещо средно между диспансер и приемна.
— Нима толкова скоро? — поздрави го докторът. — Изгарянето ли те мъчи още?
— Не, господине, вече го забравих.
— Не напълно, надявам се — и двамата се засмяха съзаклятнически.
— Става дума за нещо съвсем друго. Вчера паднах в гората и баща ми ме накара да избера — или да дойда да ме прегледате, или да престана да куцам.
— Добре, дай да видя какво е станало!
Боб седна срещу лекаря и нави нагоре крачола на панталона си. В първия момент докторът не видя изходната рана, но в следващия я забеляза. Той огледа крака много внимателно, след това се отпусна на стола си:
— Хайде да чуем какво точно се случи!
— Ходих в близката гора до устието на първия поток. Брегът се оказа по-дълбоко подкопан, отколкото си мислех, и като стъпих на него, пропаднах и се набодох на клон от някакво полузаровено дърво.
— Мисля си, че ако кажеш прободох, ще е по-точно. Продължавай!
— Няма нищо друго за казване. Въобще не се разтревожих и затова идвам едва сега, когато баща ми ме накара.
— Разбирам. А да ти се е случвало нещо подобно в училище, в Щатите? — каза докторът след известно мълчание.
— Ами-и… — Боб просто не знаеше за какво намеква лекарят. — Ето това.
Той протегна напред ръката си, която беше раздрал при първия опит на Ловеца за установяване на контакт. Г-н Сийвър внимателно огледа едва различаващия се белег.
— Преди колко време беше това?
— Преди около три седмици.
Последва още по-дълго мълчание. Боб усилено се мъчеше да разбере какво си мисли докторът в момента, а Ловецът като че ли се досещаше.