До това заключение го доведе фактът, че сигурно не виждаха добре под водата, тъй като непрекъснато показваха главите си над нея — явно за да се ориентират. Още по-малко вероятно беше да бъде забелязан от четириногото, тъй като то през цялото време държеше главата си над повърхността.
Тази мисъл го подтикна към незабавни действия и той започна да се източва към брега под формата на тънка нишка на два-три сантиметра под повърхността на пясъка, като предпазливо оглеждаше всичко наоколо с окото си. След като достигна до водата, Ловецът събра тялото си в компактна маса и вече беше готов за действие. Цялата операция отне няколко минути — промъкването под пясъка беше досадно бавен начин за придвижване.
Водата беше съвсем прозрачна, така че не се налагаше да показва окото си над повърхността, за да насочи атаката си по-добре. Ловецът прие формата на риба, като разположи върху челото си единственото око, което беше изградил, и се отправи с най-голямата възможна скорост към двуногите. След като внесе известни корекции в оптичната система, която беше използвал досега, той виждаше много по-ясно и по-надалеч.
Извънземният имаше намерение да се приближи направо към някое от момчетата, при това съвсем незабелязано, като използва прикритието на разпенената от игрите им вода. Ловецът бързо откри, че това е невъзможно, тъй като тези създания плуваха много по-бързо, отколкото той би могъл. И тогава откри спасителната възможност — една огромна медуза, която се рееше безцелно наблизо. След като се огледа внимателно, той забеляза и други екземпляри от този вид наоколо, а двукраките явно не се плашеха от тях — иначе нямаше да плуват тук.
След кратко наблюдение Ловецът наподоби формата и начина на придвижване на медузите и бавно започна да се приближава към момчетата. По цвят леко се различаваше от първообраза, но това нямаше особено значение, тъй като в този случай формата беше по-важна от цвета. Сега той можеше да приближи двукраките, без да ги обезпокоява. Те се бяха събрали на едно място и Ловецът заключи, че това е моментът да влезе в контакт с тях. Той наистина успя в начинанието си и като начало установи, че това, което покриваше част от тялото на съществата, е някаква синтетична материя, но преди да успее да постигне нещо друго, изучаваният обект отскочи и се отдалечи на два-три метра. Следващият опит за доближаване завърши по същия начин.
Ловецът опита и с останалите момчета — и всеки път със същия полууспех. Озадачен от този факт, той отплува на известно разстояние от тях, за да не предизвиква съдбата. Опита се да разбере защо се получава така и след няколкоминутно наблюдение разбра, че въпреки липсата на какъвто и да е страх съществата отбягваха физическия контакт с медузите. Просто си беше избрал неподходящо превъплъщение.
Робърт Кинард отбягваше медузите съвсем несъзнателно. Той се беше научил да плува на петгодишна възраст и през следващите девет години от живота си бе натрупал достатъчно горчив опит, за да стои настрана от парещите им пипала. Когато Ловецът го докосна за първи път, момчето беше заето с много важна работа — мъчеше се да натисне един от приятелите си под водата, и затова досегът с желеподобното тяло не задържа вниманието му за повече от секунда — точно колкото да се зарадва, че този път е отървал кожата. След това той просто инстинктивно отбягваше отвратителното мекотело при опитите на последното да го доближи.
Докато Ловецът разбере къде беше сгрешил, момчетата, изморени от плуването и игрите, се добраха до брега. Той наблюдаваше с нескрито разочарование как тичат и играят някаква напълно неразбираема игра. Какво ли са се разбеснели? Как, по дяволите, да се приближи до тях? Ловецът ги наблюдаваше и внимателно обмисляше.
А на брега момчетата — вече напълно изсъхнали и изтощени, се бяха отпуснали върху пясъка и излагаха загорелите си тела на слънчевите лъчи. Те с нетърпение се взираха в палмовата горичка, която ги отделяше от вътрешността на острова. Едно от тях запита:
— Боб, вашите кога ще донесат кльопачката?
Робърт Кинард се излегна по корем, преди да отговори:
— Някъде към четири и половина. Поне така каза майка ми. Ти въобще мислиш ли за друго, освен за ядене?
Червенокосият досадник промърмори някакъв неразбираем отговор, легна по гръб и се вторачи в безоблачното небе. Съседът му се опита да подхване отново прекъснатия разговор:
— Сигурно ти е страшно гот, че си тръгваш утре — каза той. — Де да можех да дойда и аз с тебе! Не съм бил в Щатите, откак нашите дойдоха тук. — И добави съвсем откровено: — Аз тогава си бях хлапе.