— Сега това ми изглежда съвсем очевидно — каза Боб, — но сам никога не бих се досетил да тръгна по този път. Така — днес ще ни се наложи да обмислим добре нещата. Ако имаме късмет, Дивечът ще остане в татко поне докато открие със сигурност къде се намираш. Баща ми е най-подходящият домакин в случая, тъй като е непрекъснато навсякъде. Лошото е, че не разполагаме с никакво средство за унищожаването на пришелеца. Няма ли някакъв друг начин да бъде принуден някой от твоята раса да напусне домакина си?
„Какво може да те накара да напуснеш дома си? — ядоса се Ловецът. — Разбира се, че има много неща, които могат да го изкарат оттам, но ние сме на Земята и разполагаме единствено с това, което ни предлага тази планета, така че шансовете да намерим някакво решение са равни за двама ни.“
Боб унило кимна и слезе за закуска. Той се опита да се държи съвсем непринудено дори когато баща му се появи, но не беше наясно дали е успял. Хрумна му, че другият извънземен може и да не се е досетил, че Боб сътрудничи на Ловеца, което несъмнено щеше да им бъде от полза.
След закуска Робърт тръгна за училище, като не преставаше да обмисля евентуални решения. Той не можеше да каже на Ловеца, че се готви да реши едновременно и двата проблема, с което изравняваше шансовете си за успех и неуспех.
ГЛАВА XX
ПРОБЛЕМ ДВЕ — РЕШАВАНЕТО
Когато достигна до подножието на хълма, Боб се сети за нещо и спря, за да се посъветва с Ловеца:
— Ако успеем да направим престоя на беглеца в баща ми непоносим или невъзможен, може ли той да го нарани по някакъв начин при излизането си?
„Определено не. Ако попадне или бъде поставен в такова положение, той просто ще си излезе. Естествено, ако реши да си тръгне при тези обстоятелства, както ти бях обяснил навремето, би могъл да удебели ретината на очите му или пък да го парализира за известно време, за да не бъде видян.“
— Но ти си ми казвал, че не си сигурен дали ефектът от парализата ще е само временен.
„Не съм — отвърна извънземният. — И ти обясних защо.“
— Така е. Точно затова искам да се опиташ да го направиш, и то върху мене. Мястото тук е удобно — дърветата ме скриват от пътя. — Тонът на Боб коренно се различаваше от предишното полушеговито подканяне и Ловецът разбра, че сега работата е сериозна.
„Още предишния път ти казах, че не искам да го правя“ — възпротиви се той.
— Както ти не желаеш да ме излагаш на опасност, така и аз не желая да подлагам баща си на излишни рискове. Имам една идея, но не мога да ти я кажа, докато не обмисля всичко. Хайде!
Момчето седна до един храст край пътя и зачака. Ловецът изпитваше отвращение при мисълта да извърши нещо подобно спрямо домакина си, ала какво друго му оставаше! Това, че Робърт можеше да се откаже от собствения си план, беше по-малката беда, но той можеше да откаже също да сътрудничи и на детектива, а това вече беше сериозно. В края на краищата структурата на хората не се различаваше чак толкова от тази на предишните му домакини, а и той щеше много да внимава. Като се успокояваше с подобни разсъждения, Ловецът се задейства.
Боб, който седеше изправен в очакване на чудото, изведнъж откри, че не усеща тялото си от врата надолу. Той залитна назад и се опита да се задържи, но ръцете и краката му не помръдваха — сякаш бяха чужди. Странното усещане се задържа около минута, след което чувствителността на тялото му се върна без характерното при изтръпване боцкане в мускулите.
— Добре — каза момчето, като се изправи. — Има ли ми нещо?
„Доколкото мога да преценя — не. Ти си по-неподатлив към въздействия и се съвземаш значително по-бързо от предишния ми домакин. Не мога да кажа със сигурност дали това важи за всички хора или е индивидуално за всеки отделен човек. Доволен ли си?“
— Мисля, че да. Ако това е всичко, което може да направи на баща ми, нямаме проблеми. Все пак ми се струва, че Дивечът би могъл да го убие, а…
„Той може да го направи — прекъсна го Ловецът — или като прекъсне главните му кръвоносни съдове, или като прекъсне изцяло нервните пътища. Но и двата начина ще изискват прекалено много време и надали в напрегната ситуация нашето приятелче би прибягнало до тях, така че можеш да си съвсем спокоен.“
— Добре — отговори Боб.
След минута той отново беше върху седалката и въртеше педалите надолу към училището, изцяло погълнат от мислите си.