Все пак между рохкия пясък на плажа и трамбованата пръст на складовите площи имаше доста голяма разлика. Тук пространството между песъчинките беше много по-малко, а освен това беше запълнено с вода, така че преди още тялото на пришълеца да започне да се всмуква надолу, то вече лежеше в средата на голяма локва керосин, който Боб щедро изливаше от тубата.
Престана едва когато съдът в ръцете му се изпразни почти напълно и използва последните литър-два, за да свърже локвата с горящата клада. След това спря да погледа как огънят плъзва по посока на „жертвената клада“. Огненото езиче се придвижваше прекалено бавно според Боб, който отново извади кибрита, възпламени наведнъж цялата кутийка и я хвърли в средата на локвата керосин, възможно най-близо до купчинката желе. Този път нямаше нищо за гледане и момчето побърза да се изтегли встрани от лумналия огън.
ГЛАВА XXI
ПРОБЛЕМ-ТРИ
На Ловеца много му се искаше да останат, докато огънят угасне, и да проверят резултатите, но Боб, след като вече беше направил за госта си всичко, на което беше способен, съсредоточи вниманието си върху Кинард старши. Той хвърли един последен поглед към лобното място на Дивеча и хукна към джипа. Баща му продължаваше да лежи в безсъзнание и момчето подкара колата към лекарския кабинет. Ловецът се въздържа от каквито и да е забележки — при тази скорост всяка пречка за зрението на младия му приятел можеше да се окаже съдбоносна.
Г-н Кинард възвърна зрението си в момента, когато вече покойният пришълец беше напуснал тялото му. Парализата му обаче се задържа по-дълго, отколкото тази на Боб, въпреки че мъжът беше в пълно съзнание през цялото време. Арт Кинард не успя да схване добре какво се случи в склада. Той разбра, че Боб отмести колата по-далеч от огъня и че се върна за нещо, но парализата му попречи да види повече. По целия път се мъчеше да раздвижи гласните си струни дотолкова, че да започне да задава въпросите, напиращи в него.
Малко преди да стигнат до кабинета, мъжът се съвзе достатъчно, за да може да седне, а когато спряха пред входната врата, си възвърна и дар словото. Боб почувства огромно облекчение, но то беше засенчено от един нов проблем, който не му даваше мира, затова каза просто:
— Сега няма никакво значение какво ми се е случило в склада. Искам да разбера какво се случи с тебе. Можеш ли да вървиш сам или да ти помогна?
Последното изречение представляваше кръвна обида и Кинард старши замлъкна на мига. Той слезе бавно и с достойнство от джипа и тръгна пред сина си към приемната. При нормални обстоятелства Боб би го последвал, ухилен до уши, но сега по лицето му се четеше загриженост…
Вътре лекарят изслуша обърканите им разкази и успя да си състави що-годе картина на бойното поле, а по многозначителните погледи на момчето се досети за това, което не можеха да си кажат. Сийвър покани мъжа да легне на кушетката, но той не се съгласи и помоли преди това да бъде прегледан синът му.
— Ще поговоря с него — каза докторът. — Вие останете тук.
Щом излязоха от кабинета, той повдигна въпросително вежди.
— Да — отговори момчето на безмълвния въпрос. — Сега можете да установите единствено липсата на болестотворни организми в кръвта му. Ще ви разкажа след това, но бъдете спокоен, работата е свършена.
Боб изчака, докато лекарят излезе, и заговори на Ловеца:
— Какви са плановете ти сега, когато твоята мисия тук е вече изпълнена? Мислиш ли да се прибираш на планетата си?
„Няма да мога. Вече ти обясних — гласеше отговорът. — Корабът ми е напълно разбит, а дори другият да беше невредим, не бих могъл да го намеря. Освен това не разбирам нищо от направата на космически кораби — аз съм полицай, а не физик или инженер-конструктор. Мога да построя звездолет толкова, колкото ти — самолет.“
— Тогава?…
„Явно ще прекарам живота си на Земята освен, ако по някакво невероятно стечение на обстоятелствата тук не пристигне кораб от родната ми планета. Ти сам ще прецениш каква е вероятността, ако разгледаш внимателно картата на Млечния път. Какво ще правя тук и кой ще бъде моят домакин, зависи изцяло от тебе. Ние от моята раса не можем да се доверим на същество, което не желае нашето присъствие в неговото тяло. Какво ще кажеш?“
Боб не отговори веднага. Той погледна надолу към селото и извиващия се в небето над него гъст черен пушек от пожара. Ловецът си помисли, че момчето преценява всички добри и лоши страни на предложението му, и се почувства много обиден, че младият му приятел може би изпитва някакви съмнения, макар да беше започнал да свиква с факта, че представителите на местната раса от време на време чувстват потребност да остават насаме със себе си. Детективът за пореден път беше разбрал погрешно своя домакин.