Безспорно много беше направено. Всичко подсказваше, че германците се бяха хванали. И сега изведнъж цялата тази сложна измама бе заплашена от провал заради един нищо и никакъв шпионин, когото Годлиман не беше успял да залови. А това, естествено, бе и поводът за височайшата аудиенция.
Ситните му птичи стъпки отекваха по плочите на Уестминстър, отвеждайки го до малката врата на Грейт Джордж Стрийт номер 2. Въоръженият пост, застанал до стената от пясъчни торби, провери пропуска му и му махна да влиза. Професорът прекоси фоайето и тръгна надолу по стълбите към подземната щабквартира на Чърчил.
Беше като спускането в трюма на боен кораб. Защитен от бомбите с дебел четири стъпки таван от железобетон, командният пункт изобилстваше със стоманени преградни врати и дървени подпори от незнайни времена. В момента, когато Годлиман влизаше в стаята с картите, от заседателната зала отзад излязоха групичка младоци със сериозни лица.
— Много сте точен, сър — рече съветникът. — Той ви чака.
Годлиман влезе в малката уютна заседателна зала. На пода имаше килими, а на стената висеше портретът на краля. Електрически вентилатор отвяваше тютюневия дим. Чърчил седеше до малка стара огледално гладка маса, в средата на която се извисяваше статуетката на фавн — символ на собствената му група за подривни действия, Лондонската контролна секция. Годлиман реши да не поздравява.
— Сядайте, професоре — рече Чърчил.
Годлиман изведнъж осъзна, че Чърчил не е едър човек, но седи като такъв: със свити рамене (опрял лакти напред на облегалките на стола), наведена брадичка и разкрачени крака. Беше облечен като адвокат, с черно късо сако и раирани сиви панталони, синя папийонка на точки и снежнобяла риза. Въпреки набитата фигура и шкембето ръката, стиснала писалката, беше изящна, с тънки пръсти. Кожата му беше розова, като на бебе. Другата ръка бе хванала пурата, а на масата до книжата имаше чаша с нещо, което много приличаше на уиски.
Чърчил си водеше бележки в полето на написан на машина доклад и от време на време измърморваше нещо, докато драскаше небрежно. Годлиман усети, че не изпитва никакво страхопочитание към великия човек. Според него като държавник преди войната Чърчил беше истинска напаст. (Чърчил скромно отричаше, че е британският лъв, и заявяваше, че в момента му е дадена възможността да реве като такъв. Годлиман считаше, че тази преценка отговаря съвсем точно на истината.) Сега Чърчил вдигна рязко глава.
— Няма никакво съмнение, предполагам, че този мръсен шпионин е открил какво целим?
— Никакво, сър — отвърна Годлиман.
— Мислите ли, че е успял да се измъкне?
— Проследихме го до Абърдийн. Почти сигурно е, че преди две нощи е откраднал една лодка и се е отправил за среща с тяхна подводница в Северно море. Но не би могъл да се отдалечи много от пристанището, преди да започне бурята. Може да се е качил на подводницата и преди да забушува стихията, но не е много за вярване. Най-вероятно е потънал. Съжалявам, че нямаме по-точна информация…
— И аз — рече Чърчил и изведнъж се ядоса, макар и явно не на Годлиман. Той се надигна от стола и застана пред часовника на стената, взирайки се в него, сякаш бе хипнотизиран от надписа „Виктория Регина, Министерство на индустрията, 1889“. После, изведнъж забравил за съществуването на Годлиман, започна да кръстосва стаята напред-назад, като си мърмореше нещо под носа. Годлиман успя да долови отделни изречения и онова, което чу, просто го изуми. Великият човек си мърмореше: „Тази набита фигура, леко превита напред, крачеща напред-назад, изгубила изведнъж представа за всичко наоколо извън онова, което става в собствената й глава…“ Сякаш разиграваше някакъв холивудски сценарий, който се дописваше в процеса на самото действие.