Той отскочи нагоре, оттласквайки се от седалката. Главата му се удари в брезентовия покрив на джипа, докато пушката изгърмя с трясък, от който тъпанчетата му като че ли се спукаха и рязка болка го прониза зад очните ябълки. Стъклото до седалката му се пръсна на малки парчета и дъждът запръска през празната рамка. Фейбър се изви и се стовари не на своето място, а върху Дейвид; обхвана с две ръце гърлото му и натисна с палци.
Дейвид се опита да вмъкне пушката помежду им, за да стреля и през другата цев, но оръжието беше прекалено голямо. Фейбър се взря в очите му и видя… какво беше това? Възбуда. Разбира се — нещастникът най-накрая имаше възможност да се бие за страната си. После изражението му се промени, тялото му усети липсата на кислород и той започна да се бори за въздух.
Дейвид пусна пушката, дръпна лакти назад колкото можа и заби силно юмруци в ребрата на Фейбър.
Лицето на Хенри се сви от болка, но той не пусна гърлото на Дейвид — знаеше, че ще издържи на ударите по-дълго, отколкото англичанинът без въздух.
Изглежда, Дейвид си бе помислил същото, защото кръстоса ръце отпред и отблъсна Фейбър: а после, когато разстоянието помежду им се увеличи, вдигна нагоре ръце, разкъсвайки хватката на противника. Сетне замахна и стовари десния си юмрук силно, но доста неефективно, по скулата на Фейбър. Очите на Хенри се насълзиха.
Фейбър отвърна с каскада от юмручни удари в корема; Дейвид продължи да го блъска по лицето. Бяха прекалено близо един до друг, за да си причинят сериозни рани за кратко време, но Дейвид беше по-силен и това започна да си казва думата.
Фейбър едва ли не с възхищение осъзна, че Дейвид бе избрал много хитро времето и мястото на схватката, така че да има на своя страна преимуществото на изненадата, пушката и ограниченото пространство, където мускулите му значеха много, а по-добрата стабилност и подвижност на врага — нищо. Всъщност бе допуснал само една грешка, може би разбираема — обзет от желанието да се поперчи, Дейвид бе споменал филмчето и така беше дал на Фейбър възможността да се опомни.
Фейбър прехвърли тежестта си на другата страна и бедрото му натисна лоста, превключвайки го на предна скорост. Моторът още работеше и колата подскочи. Фейбър загуби равновесие. Дейвид се възползва от това и с лявата си ръка му нанесе съкрушителен удар право по брадата — беше въпрос повече на късмет, отколкото на точна преценка. Фейбър отхвърча в другия край на кабината. Главата му се удари в желязната рамка, рамото му се удари в дръжката, вратата се отвори и той изхвръкна от колата, претърколвайки се назад.
Озова се по лице в калта. В първия момент беше прекалено замаян дори да се помръдне. Отвори очи и видя само сини светкавици да раздират мътночервеното небе. Чу форсирането на мотора, разтърси глава да прогони фойерверките пред очите си и с мъка се изправи на четири крака. Шумът на мотора се отдалечи, после започна да се усилва. Фейбър обърна глава по посока на шума, цветните кръгове пред него се разсеяха, после изчезнаха и той видя джипа да връхлита отгоре му.
Дейвид искаше да го прегази.
Предната броня беше на по-малко от метър от лицето му, когато той се претърколи настрана. Усети въздушната струя, калникът закачи простряното му стъпало и джипът профуча покрай него. Тежките грайферни гуми раздираха подгизналата земя и хвърляха кал. Фейбър се претърколи два пъти в мократа трева, после се изправи на едно коляно. Стъпалото го болеше. Видя, че джипът обръща, описвайки малък кръг, и се връща обратно към него.
Виждаше лицето на Дейвид през предното стъкло. Младият мъж се бе привел напред, стиснал здраво кормилото, а устните му се бяха разтегнали и оголили зъбите в някаква дивашка, почти безумна усмивка… Безпомощният сакат воин явно си представяше как седи в кабината на „Спитфайър“-а и връхлита изневиделица — от самото слънце — върху вражеския самолет, а всичките осем картечници сеят смъртоносните откоси от по 1200 куршума в минута.
Фейбър се примъкна по-близо до ръба на платото. Джипът набираше скорост. Фейбър знаеше, че за момента поне не може да побегне. Погледна надолу — каменистият скат се спускаше почти отвесно към разбеснялото се море на сто стъпки по-долу. Джипът се носеше право към него, покрай самия ръб. Фейбър се огледа трескаво за някаква издатина, дори камък, на който да стъпи. Нямаше нищо.
Джипът беше на петнайсетина стъпки от него и се движеше с около четирийсет мили в час. Колелата профучаваха на около две стъпки от края на скалата. Фейбър се хвърли по очи и плъзна крака в бездната, увисвайки само на ръце.