— Да, заедно с онова, което направи с жена ми в дом ми… един англичанин не би постъпил така.
Фейбър не можа да се сдържи да не се изсмее. Англичанинът си беше едно голямо дете в края на краищата.
— Къде са негативите сега?
— В джоба ми.
— Дай ми ги и ще те изтегля.
— Ще трябва да си ги вземеш — не мога да се пусна. По-бързо…
Фейбър се просна по корем и посегна надолу, под мушамата на Дейвид, към горния джоб на сакото му. Той въздъхна с облекчение, когато пръстите му докоснаха кутийката с филмчето, и внимателно я издърпа. Погледна негативите — всичките като че ли си бяха на мястото. Пусна кутийката в джоба си, закопча го и отново посегна към Дейвид. Повече грешки не биваше да прави.
Той сграбчи храста, за който се беше вкопчил Дейвид, и го изтръгна с нечовешка сила.
— Не! — изкрещя Дейвид и задраска отчаяно. Другата му ръка се изплъзваше неумолимо от пукнатината в скалата. — Не е честно! — изкрещя пак и ръката му се изтръгна от цепнатината. Той сякаш увисна за миг във въздуха и падна, тялото му се удари два пъти о скалите, после изчезна с плясък всред вълните.
Фейбър се взря във водата — искаше да е сигурен, че той няма да се появи отново.
— Не е честно ли? Не е честно? Не знаеш ли, че се води война?
Фейбър продължи да се взира в морето. За миг му се стори, че вижда жълтата мушама да се мярва на повърхността, но петното изчезна, преди да може да се съсредоточи. Имаше само море и скали.
Изведнъж се почувства ужасно уморен. Прониза го силна болка — от смазаното стъпало, ударената глава, издраното лице. Дейвид Роуз беше донякъде глупак, фукльо, а и лош съпруг, и бе умрял, молейки за милост. Но той беше смел човек, загинал за своята родина. Бе дал своя принос към борбата.
Фейбър се запита дали собствената му смърт ще бъде толкова хубава.
После тръгна обратно към падналия на една страна джип.
28.
Пърсивал Годлиман се чувстваше освежен, изпълнен с решимост и — нещо твърде рядко за него — дори вдъхновение.
Когато се замисли за състоянието си, се почувства неудобно. Вдъхновяващите речи бяха за тълпата, а интелектуалците смятаха, че стоят над подобни промиващи мозъците представления. И въпреки това, макар да знаеше, че изпълнението на великия мъж бе внимателно режисирано и всяко кресчендо или диминуендо в словото му беше предварително определено като в класическа симфония, то все пак му бе подействало, и то така силно, сякаш беше някой капитан на училищния отбор по крикет, когото треньорът надъхва в последния момент.
Той се върна в службата. Ръцете просто го сърбяха да се захване за работа.
Остави чадъра си на закачалката, окачи и мокрия си шлифер и се погледна в огледалото от вътрешната страна на вратичката на шкафа. Нямаше съмнение — нещо беше станало с лицето му, откакто бе почнал да лови шпиони за Англия. Оня ден му бе попаднала стара негова снимка от 1937 година, по време на семинар със студенти в Оксфорд. На нея изглеждаше по-стар, отколкото сега — с бледа кожа, рядка косица, неравно избръсната брада и размъкнати, направо пенсионерски дрехи. Рядката косица беше изчезнала, сега имаше на главата си монашеска тонзура. Обличаше се като бизнесмен, не като учител. Струваше му се — може би си въобразяваше, — че сега челюстта му се издава по-решително напред, а очите му блестят по-силно. Освен това се бръснеше по-грижливо.
Той седна зад бюрото си и запали цигара. Точно тази привичка не беше добре дошла — бе започнал да кашля. Когато се опита да ги откаже, откри, че се е пристрастил. Но почти всички пушеха в Англия през войната, дори някои от жените. Какво пък, вършеха мъжка работа — имаха право и на мъжки пороци. Годлиман глътна дима и се закашля. Той загаси цигарата в капака, който използваше за пепелник (бяха зле със съдовете).
Проблемът с речите, вдъхновяващи те да извършиш невъзможното, реши той, е, че не съдържат никакви практически указания. Спомни си за дисертацията си от колежа за пътешествията на един неизвестен средновековен монах, наричал себе си Томас от дървото. Годлиман си бе поставил твърде скромната, но доста трудна задача да пресъздаде монашеския маршрут в рамките на един петгодишен период. Имаше обаче едни осем месеца, в които не се знаеше къде е бил — в Париж ли, в Кентърбъри ли. Годлиман не можеше да реши къде и това бе поставило под въпрос стойността на цялото му изследване. В източниците, които използваше, такава информация нямаше. Ако престоят на Томас не беше отразен никъде, просто нямаше начин да се установи къде е бил — и точка. Тласкан от оптимизма на младостта, студентът Годлиман бе отказал да повярва, че такава информация не съществува, и бе продължил да работи, приемайки, че някъде трябва да е записано как Томас е прекарал тези месеци — въпреки всеизвестния факт, че почти всичко, станало през средновековието, не е било отразявано в историческите документи. Ако Томас не е бил в Париж или в Кентърбъри, то тогава трябва да е бил на път от едното място за другото — това беше тезата на Годлиман. И после, в някакви корабни регистри в един музей в Амстердам той откри, че Томас се бе качил на кораб за Дувър, но ветровете го бяха отклонили от курса и накрая захвърлили на ирландския бряг. Този образцов исторически анализ бе спечелил на Годлиман професурата.