Можеше да опита такъв подход към нещата и сега, когато се мъчеше да реши какво се е случило с Фейбър.
Най-вероятно се бе удавил. Ако не беше на дъното на морето, тогава бе вече в Германия. И при двете алтернативи нищо повече не можеше да се направи. Затова Годлиман ги отхвърли. Трябваше да приеме, че Фейбър е жив и е някъде на брега.
Годлиман излезе от кабинета си и слезе по стълбите един етаж по-долу, до стаята с картите. Чичо му, полковник Тери, беше там, застанал с цигара между устните пред картата на Европа. Годлиман осъзна, че това беше обичайна гледка във военното министерство напоследък — старши офицери се взираха унесено в картите и правеха наум безкрайни изчисления дали ще загубят, или ще спечелят войната. Той се досети, че те просто нямаше какво друго да правят — плановете бяха изготвени, огромната машина бе задвижена и за онези, които вземаха големите решения, не оставаше друго, освен да чакат да видят дали ще се окажат прави.
Тери го видя да влиза и рече:
— Е, как беше при великия човек?
— Пиеше уиски — отвърна Годлиман.
— Той го пие по цял ден, но при него това сякаш няма значение — заяви Тери. — Какво каза?
— Иска главата на Иглата на тепсия. — Годлиман прекоси стаята, застана пред картата на Англия на стената и заби пръст върху Абърдийн. — Ако трябва да пращаш подводница да прибере бягащ агент, на какво разстояние от брега най-много би се доближил?
— Не бих желал да е на по-малко от три мили от брега. — Тери застана до него и се взря в картата. — Всъщност бих предпочел да спра на десет мили навътре.
— Правилно. — Годлиман описа с молив две успоредни на брега линии, съответно на три и на десет мили навътре. — Значи, ако си любител моряк и тръгваш от Абърдийн с малка рибарска лодка, докъде ще стигнеш, преди да почнеш да се притесняваш?
— Искаш да кажеш, какво разстояние горе-долу може да се измине с такава лодка?
— Точно така. — Годлиман очерта дъга с радиус двайсет мили и център Абърдийн. — Значи, ако Фейбър е жив, той е или на брега, или някъде в границите на това пространство. — Той посочи зоната, оградена от успоредните линии и дъгата.
— Тук земя няма.
— Имаме ли по-голяма карта?
Тери дръпна едно чекмедже и измъкна карта на Шотландия в голям мащаб. Разтвори я върху шкафа и Годлиман прекопира очертаните с молив линии от по-малката карта.
Земя в зоната наистина нямаше.
— Я виж тук! — възкликна Годлиман. Току до чертата, обозначаваща границата от десет мили, в източна посока имаше някакъв дълъг, тесен остров.
— „Остров на бурите“ — прочете Тери, взирайки се по-отблизо в надписа. — Ама че подходящо.
— А защо не… — щракна с пръсти Годлиман.
— Можеш ли да изпратиш някого там?
— Щом утихне бурята. Блогс е в Абърдийн. Ще наредя да му приготвят самолет. Ще излети веднага щом времето се оправи. — Той тръгна към вратата.
— Наслука! — извика подире му Тери.
Годлиман взе стъпалата по две до следващия етаж. Той връхлетя в канцеларията си и грабна телефона.
— Свържете ме с мистър Блогс в Абърдийн, моля.
Докато чакаше, Годлиман си драскаше по попивателната. Оказа се, че несъзнателно рисува острова. Приличаше на горната част на бастун, с извита дръжка в западния край. Трябва да беше около десет мили дълъг и една миля широк. Що за място е това? — запита се Пърсивал. Дали беше само гола скала, или пък на него живееха енергични, проспериращи фермери? Ако Фейбър беше там, все още можеше да се свърже с подводницата. Блогс трябваше да стигне до острова преди нея.
— На телефона е мистър Блогс — каза телефонистката.
— Фред?
— Здрасти, Пърси.
— Струва ми се, че той е на Острова на бурите.