Телефонът иззвъня.
— Годлиман.
— Търсят ви от Кралския корпус за наблюдение в Абърдийн, сър.
— Слушам.
Обади се непознат глас, гласът на млад човек:
— Обаждам се от Кралския корпус за наблюдение, сър.
— Да.
— С мистър Годлиман ли разговарям?
— Да! — Боже мили, тия военни наистина не си даваха зор.
— Свързахме се най-накрая с Острова на бурите, сър… не беше нашият редовен сътрудник. Всъщност се обади някаква жена…
— Какво каза тя?
— Все още нищо, сър.
— Не ви разбирам. — Годлиман овладя надигащото се гневно нетърпение.
— Тя просто… ами плаче, сър.
— Можете ли да ме свържете с нея? — колебливо попита Годлиман.
— Да. Изчакайте. — Настъпи пауза, насечена от няколко изщраквания и някакво бръмчене. След това Годлиман чу как някаква жена наистина плачеше.
— Ало, чувате ли ме? — попита той.
Плачът продължи.
Младежът се включи в линията и каза:
— Тя няма да ви чуе, докато не превключи на „Приемане“, сър… а, ето че го направи. Говорете.
— Здравейте, млада госпожице. Когато свърша да говоря, ще кажа „Край“ и тогава вие превключете на „Предаване“ и говорете, после кажете „Край“, когато свършите. Разбирате ли? Край.
— Ох, слава Богу, че има един нормален човек! Да, разбирам. Край — прозвуча отново женският глас.
— Хайде сега — рече Годлиман нежно, — кажете ми какво става там. Край.
— Един мъж се появи тук преди два, не, три дни. Лодката му се разбила до острова. Мисля, че е лондонският убиец — той уби съпруга ми и овчаря, и сега е отвън, пред къщата, а аз съм сама с малкия си син… Заковах прозорците с пирони и стрелях по него с пушката, и залостих вратата, и пуснах кучето, но той го уби, и аз го ударих с брадвата, когато се опитваше да влезе през прозореца, и повече не мога да издържам… моля ви, елате, за Бога, елате. Край.
Годлиман затули слушалката с ръка. Лицето му бе побеляло.
— Исусе Христе… — Но когато заговори с нея, гласът му беше делови: — Трябва да се опитате да издържите още малко — започна той. — Моряци и бреговата охрана, и полицаи, и какви ли още не хора са на път към вас; но не могат да дойдат, преди бурята да стихне… Сега искам да направите нещо и не мога да ви кажа защо, понеже някой може да ни чува, но мога да ви кажа, че е страшно, абсолютно наложително… Чувате ли ме добре? Край.
— Да, продължавайте. Край.
— Трябва да унищожите радиопредавателя. Край.
— О, не, моля ви се!…
— Трябва — рече Годлиман и осъзна, че тя е още на „Предаване“.
— Не мога… не мога… — Последва някакъв писък.
— Ало, Абърдийн, какво става? — попита Годлиман.
— Предавателят още е включен, сър — намеси се младежът, — но тя не говори. Не можем да чуем нищо.
— Тя изпищя.
— Да, това го чухме.
Годлиман се поколеба.
— Какво е времето там?
— Вали дъжд, сър — прозвуча доста озадачено гласът на младежа.
— Не питам просто така, за да поддържам разговора — сопна се Годлиман. — Има ли някакви признаци, че бурята скоро ще спре?
— Отслабна малко през последните няколко минути, сър.
— Добре. Свържете се с мен веднага щом жената се обади.
— Тъй вярно, сър.
— Един Господ знае какво изживява онова момиче там, горе… — рече Годлиман на Тери и почука по телефонната вилка.
— Само да счупи радиопредавателя и… — Полковникът кръстоса крака.
— И хич не ни пука дали той ще я убие?
— Ти го каза.
— Свържете ме с Блогс в Розит — рече в слушалката Годлиман.
Фред Блогс се събуди изведнъж и напрегна слух. Отвън се бе зазорило. Всички в залата също наостриха уши. Нищо не се чуваше. В това и се вслушваха — в тишината. Дъждът бе спрял да барабани по тенекиения покрив. Небето беше сиво, на изток хоризонтът побеляваше. Вятърът изведнъж бе спрял, а дъждът се беше превърнал в леко ръмене.
Пилотите започнаха да навличат якета и шлемове, да си връзват ботушите, да палят последната цигара.
Прозвъня клаксон и над летището прокънтя някакъв глас:
— Викам залата! Викам залата!
Телефонът иззвъня. Пилотите не му обърнаха внимание и се заизмъкваха на групи през вратата. Блогс вдигна слушалката.
— Слушам.
— Пърси се обажда, Фред. Току-що се свързахме с острова. Той е убил двамата мъже. Жената успява да го държи на разстояние в момента, но явно няма да може да изкара още дълго…