— Ходи ли на доктор?
— Ха… че кога да ида?
— Значи не си сигурна?
— Ох, Дейвид, не бъди толкова досаден. Сигурна съм, защото мензисът ми спря и ме болят гърдите, и повръщам всяка сутрин, а талията ми се е увеличила поне с десет сантиметра. Ако ме беше погледнал поне един път, ти самият щеше да бъдеш сигурен.
— Добре де.
— Какво ти става? Би трябвало да се зарадваш!
— Да, естествено. Може да имаме син и тогава ще го водя на разходка, ще играем футбол заедно и той ще порасне с мечтата да стане като баща си, героя от войната, онова безкрако нещастно посмешище.
— О, Дейвид, Дейвид! — прошепна тя и коленичи пред количката му. — Не мисли такива неща, Дейвид. Той ще те уважава. Ще се гордее с теб, защото си успял да започнеш живота си отново и защото вършиш работа за двама от инвалидната си количка, и защото понасяш нещастието си с кураж и бодрост, и…
— Недей да се държиш така снизходително, по дяволите! — озъби се той.
— Говориш като някой лицемерен поп.
— А ти не се дръж така, сякаш аз съм виновна! — изправи се Люси. — И мъжете могат да вземат предпазни мерки, знаеш.
— Не и срещу невидими камиони по време на затъмнение!
Беше глупаво да си разменят подобни реплики и двамата го знаеха, затова Люси не отвърна нищо. Цялото й старание да отпразнуват истински Коледа й се стори безсмислено, напразно — и цветните гирлянди по стените, и елхата в ъгъла, и остатъците от гъската в кухнята, които трябваше да се изхвърлят, нямаха нищо общо с истинския живот. Тя се запита какво ли прави на този мрачен и студен остров с мъж, който явно не я обича, и се кани да ражда дете, което той не иска. Защо да не… защо пък… добре де, можеше… И тогава тя осъзна, че няма къде да отиде и какво друго да стори; че не може да бъде нищо друго освен мисис Дейвид Роуз.
— Отивам да си легна — каза най-после Дейвид. Той завъртя колелата, стигна до антрето, изтегли се на ръце от количката и продължи заднишком нагоре по стълбите. Чу го как се влачи по пода, чу леглото да изскърцва под стоварилото се върху него тяло, чу дрехите му да падат в ъгъла и последното стенание на пружините, докато той се нагласи за сън и придърпа одеялата върху себе си.
Сълзите още не идваха.
Тя погледна бутилката с коняка. „Ако изпия цялото шише и взема една вана, може и да няма дете на сутринта“, мина й през ума.
Мисли за това дълго време и накрая стигна до заключението, че животът без Дейвид, без острова и детето ще бъде още по-лош, защото ще бъде празен.
Така че Люси не заплака и не изпи бутилката, и не напусна острова; вместо това се качи горе и си легна, но не можа да заспи; лежа будна до спящия си съпруг, вслушваше се във вятъра и се опитваше да не мисли, докато накрая чайките се разкрещяха, сивата дъждовна зора пропълзя над Северно море, изпълвайки малката спалня със студената си бледа светлина, и тя най-после се унесе.
През пролетта бе обзета от някакво странно спокойствие, сякаш всички опасности се отлагаха до след раждането на детето. Когато февруарският сняг се стопи, тя посади цветя и зеленчуци между кухненската врата и пристройката, без да се надява, че нещо ще порасне изобщо. Изчисти основно къщата и заяви на Дейвид, че ако иска ново чистене преди август, ще трябва сам да си го прави. Писа на майка си, изплете много неща и си поръча пелени по пощата. Родителите й предложиха да си отиде у дома да роди, но тя знаеше или по-точно се боеше, че ако си тръгне оттук, никога няма да се върне. Разхождаше се дълго из мочурищата с книжка за птици под мишница, докато накрая натежа толкова, че не можеше да ходи много. Беше скрила бутилката с коняка в един шкаф, който Дейвид никога не отваряше, и когато се почувстваше потисната, отиваше да я погледне и да си припомни какво едва не бе загубила.
Три седмици преди датата на раждането отиде с лодката в Абърдийн. Дейвид и Том махаха от кея. Морето беше толкова бурно, че и тя, и лодкарят бяха обзети от панически страх да не вземе да роди, преди да са стигнали сушата. Тя влезе в болницата в Абърдийн и четири седмици по-късно донесе бебето със същата лодка.
Дейвид не разбра нищо от цялата работа. Сигурно си мислеше, че жените раждат тъй лесно като овцете. Той нямаше представа какво значи болката при контракциите, нито пък онова ужасно, невъзможно разпъване или пък пламтящата рана след това и всезнаещите сестри, които не ти дават да пипнеш собственото си бебе, защото не си оправна като тях и не си толкова квалифицирана и стерилна. Дейвид я видя само как замина бременна и се върна с едно хубаво, повито в бяло, здраво момченце и каза: