— Ще го наречем Джонатан.
Към името добавиха и Алфред — заради бащата на Дейвид, и Малкълм — за този на Люси, и Томас — за стария Том, но викаха на момчето Джо, защото беше прекалено мъничък за Джонатан, да не говорим за Джонатан Алфред Малкълм Томас Роуз.
Дейвид се научи да го храни с биберон, да го държи да се оригне и да му сменя пеленките, и дори от време на време го подрусваше в скута си, но интересът му към малкия изглеждаше някак си далечен, непридружен от чувства. Подхождаше към детето като към изпълнението на задължение, съвсем като сестрите. Синът му не беше за него онова, което бе за Люси. Том бе по-близко до малкия, отколкото Дейвид. Люси не даваше на стареца да пуши в стаята при бебето и той прибираше голямата лула от изтравниче в джоба си и с часове гугукаше на Джо или го гледаше как ритка с крачета, или помагаше на Люси да го изкъпе. Тя подхвърли небрежно, че е позанемарил овцете, но Том заяви, че те не чувствали липсата му, докато ядат и той самият предпочитал да гледа как яде Джо. Старецът издяла една дрънкалка от изхвърлено на брега дърво, напълни я с малки кръгли камъчета и просто засия от радост, когато Джо я сграбчи и размаха още първия път, без да трябва някой да му показва.
Дейвид и Люси все още не спяха заедно.
Първо бяха неговите рани, после тя забременя, после трябваше да се възстановява след раждането, но сега повече причини нямаше.
— Вече се оправих съвсем — каза тя една нощ.
— Какво искаш да кажеш?
— От раждането. Физически съм съвсем наред. Оправих се.
— О, така ли? Чудесно.
Тя се постара да си лягат по едно и също време та да може той да я гледа, докато се съблича, но Дейвид просто й обръщаше гръб.
И докато лежаха един до друг, унасяйки се в сън, тя все се наместваше така, че да го докосне я с ръка, я с бедро — поканата беше уж случайна, но недвусмислена. Ответна реакция нямаше.
Люси бе твърдо убедена, че при нея всичко е наред. Не беше нимфоманка, не искаше просто мъж, искаше да се люби с Дейвид. Беше сигурна, че дори и да имаше друг мъж под седемдесет години на острова, нямаше да го пожелае. Не беше зажадняла за плътски удоволствия, а просто копнееше за любов.
Нещата се изясниха през една от ония нощи, когато и двамата лежаха по гръб един до друг, и двамата будни, и се вслушваха във виенето на вятъра отвън и въртенето на Джо в съседната стая. На Люси изведнъж й хрумна, че е крайно време Дейвид или да направи нещо, или да каже открито защо не ще; той щеше да отбягва този въпрос, докато не му го постави ребром, и при това положение беше по-добре да го стори сега.
И Люси прекара ръка по бедрото му и тъкмо отвори уста да заговори, когато едва не изкрещя от изумление — значи можеше да го направи. И искаше, иначе защо… и ръката й тържествуващо обхвана доказателството за неговото желание; тя се притисна до него и въздъхна:
— Дейвид…
— За Бога! — стисна я за китката той, блъсна ръката й и се обърна настрана.
Но този път Люси нямаше намерение да приема отказа му със скромно мълчание.
— Защо не, Дейвид?
— Исусе Христе! — Той отметна одеялото, смъкна се на пода, сграбчи пухения юрган с една ръка и започна да се влачи към вратата.
— Защо не, Дейвид? — изкрещя Люси и седна в леглото.
Джо заплака.
Дейвид дръпна нагоре празните крачоли на отрязаната пижама, посочи подпухналата белезникава кожа на ампутираните чукани и изкрещя на свой ред:
— Затова! Затова!
Той се смъкна надолу по стълбите — щеше да спи на канапето, а Люси отиде оттатък да успокои Джо.
Наложи се дълго да го люлее, докато заспи, може би защото самата тя се нуждаеше така много от успокоение. Бебето облиза сълзите по бузите й и тя се запита дали разбира какво означават — дали сълзите не са сред първите неща, които едно дете започва да разбира. Люси тъй и не успя да затананика или да му прошепне, че всичко ще е наред, а само го притискаше здраво към себе си и го люлееше и когато накрая сам успя да я успокои с топлината и безпомощността си, Джо заспа в ръцете й.
Тя го остави в креватчето и постоя малко до него. Нямаше смисъл да си ляга. Чуваше хъркането на Дейвид от гостната — той спеше дълбоко, защото взимаше силни хапчета, иначе не можеше да мигне от болка. Люси усети, че трябва да се махне, да отиде някъде, където и да е, само да не го вижда и да не го чува — някъде, където той няма да може да я намери, поне за няколко часа, дори и да иска. Тя навлече някакви панталони и пуловер, сложи дебело палто и ботуши, слезе на пръсти по стълбите и се измъкна навън.