Обгърна я влажна, пронизваща до кости ледена мъгла — един от специалитетите на острова. Люси вдигна яката си и се поколеба за миг дали да не се върне да си вземе шал, но в последна сметка се отказа и зашляпа по калната пътека. Мъглата щипеше гърлото й и това усещане бе добре дошло — тънките иглички на вятъра й помагаха да не мисли за голямата рана вътре в нея.
Тя се изкачи до платото и тръгна надолу по стръмната, тясна рампа, стъпвайки предпазливо по хлъзгавите дъски. Като стигна брега, скочи на пясъка и се приближи до морето.
Вятърът и водата продължаваха вечната си кавга — той се спускаше с рев върху вълните, а те съскаха и плющяха, и се стоварваха с всичка сила върху сушата. Обречени бяха да се карат во веки веков.
Люси тръгна по твърдия пясък, шумът от прибоя и воят на вятъра ечаха в главата й. Плажът изведнъж свърши там, където скалата се врязваше в морето. Тя се обърни и тръгна обратно. И така цяла нощ. Зазоряваше се, когато неочаквано в съзнанието й изплува мисълта: „Та това е начин да докаже силата си.“
Но току-що озарилото я хрумване не й помогна кой знае колко — истинското му значение бе скрито в здраво стиснат юмрук. Люси обаче продължи да упорства и юмрукът се разтвори, за да блесне перличката истина, сгушени в дланта — може би студенината на Дейвид към нея беше породена от същото онова чувство, което го караше да сече дървета и да се обслужва сам, и да надува джипа, и да подхвърля бухалките, и да дойде да живее на тоя студен, жесток остров в Северно море…
Как го беше казал? „…баща ми, героят от войната, онова безкрако посмешище…“ Дейвид искаше да докаже нещо, нещо, което би се обезсмислило, ако се изрече с думи, нещо, което можеше да стори като летец-изтребител, но сега за това трябваше да използва дървета, огради, бухалки и инвалидната си количка. Нямаше да го допуснат до изпита, ала той искаше да има правото да каже: „Щях да го издържа на всяка цена, вижте само как умея да страдам.“
Идеше й да закрещи, толкова жестоко несправедливо беше всичко: той бе имал куража и бе изстрадал раните си, но не можеше да се гордее с тях. Ако някой „Месершмит“ му бе отнел нозете, инвалидната количка щеше да е като медал за храброст. А сега цял живот трябваше да обяснява: „Беше през войната, не, не, никога не съм участвал в сражение, току-що бях свършил с обучението и на другия ден трябваше да излетя във въздуха… А самолетчето ми беше наистина страхотно…“
Да, това е начин да докаже силата си. Навярно и тя можеше да бъде силна, да успее да позакърпи някак си разбития си живот. Едно време Дейвид беше добър и мил, и нежен: сега тя трябваше да се научи да чака търпеливо, докато той се бореше да заживее отново като пълноценен човек. Тя можеше да си измисли нови надежди, нещо ново, за което да живее. Други жени бяха имали силата да преодолеят загубата на близките си, да се примирят с разрушените от бомбите домове или изчезналите в лагери за военнопленници съпрузи.
Люси взе едно камъче, замахна и с всичка сила го запрати към морето. Не го чу да плясва във водата — навярно бе изчезнало завинаги и сега щеше да кръжи около Земята като спътник от някой фантастичен разказ.
— И аз мога да бъда силна, по дяволите! — изкрещя тя, обърна се и тръгна нагоре по рампата към къщата. Беше почти време за първото хранене на Джо.
6.
Къщата приличаше много на замък, разположила се властно всред голямото имение в потъналото в зеленина градче Волдорф досами Северен Хамбург. Можеше да бъде дом на притежател на мина или на преуспяващ търговец, или на фабрикант. Всъщност беше собственост на Абвера.
Дължеше съдбата си на климата — не тук, а на 200 мили на югоизток, в Берлин, където атмосферните условия не бяха подходящи за поддържане на радиовръзка с Англия.
Беше къща само до приземния етаж. Под него имаше две огромни бетонни халета и в тях — радиооборудване за неколкостотин милиона райхсмарки. Електронната система беше създадена от някой си майор Вернер Траутман и той си бе свършил добре работата. Във всяко хале имаше двайсет чудесни шумоизолирани радиокабини, а операторите в тях можеха да разпознаят своя агент по почукването, така както човек разпознава почерка на майка си на пощенския плик.
Приемниците бяха направени така, че да се гарантира качеството на постъпващата радиограма, докато за давателите основното изискване беше не толкова да са мощни, колкото компактни и леснопреносими. Повечето бяха поставени в специални куфарчета и бяха създадени от „Телефункен“ за адмирал Вилхелм Канарис, шефа на Абвера.