— Коя глава се чете днес?
— Царе, Книга първа, глава тринайсета.
След това, ако са сигурни, че никой не ги е проследил, би трябвало да се съгласят, че тази глава е „много поучителна“. В противен случай единият щеше да каже: „Опасявам се, че не съм я чел още.“
Магазинчето можеше вече да го няма, но не това безпокоеше Фейбър. Той беше убеден, че Канарис бе дал тая явка на най-безнадеждните аматьори, които бяха преминали Ламанша през 1940 година и бяха попаднали в ръцете на МИ-5. Фейбър знаеше, че са ги хванали, защото присъдите им — смърт чрез обесване — бяха оповестявани публично, за да се успокои несъмнено обществеността, че се прави нещо за Петата колона. Тези хора сто на сто бяха проговорили, преди да умрат, така че сега англичаните вероятно знаеха старата парола за срещата. А пък ако бяха засекли и тая радиограма от Хамбург, пред магазинчето вече сигурно гъмжеше от млади, високообразовани англичани с библии под мишница, които се упражняваха старателно да произнасят „много е поучителна“ с немски акцент.
В ония безумни дни, когато нацисткото нападение бе изглеждало така близо, Абверът беше запратил всякакъв професионализъм по дяволите. Оттогава Фейбър не вярваше на Хамбург. Не им съобщаваше къде живее, отказваше да установи контакт с другите немски агенти в Англия, сменяше честотата, на която предаваше, без да се интересува дали няма да навлезе в нечий друг обхват.
Ако се бе подчинявал безпрекословно на господарите си, нямаше да оцелее толкова дълго време.
При Улуич към Фейбър се присъедини голяма група колоездачи — предимно жени; дневната смяна във фабриката за амуниции бе свършила. Жизнерадостната им умора напомни на Фейбър, че си има и лична причина да не послуша началството — струваше му се, че неговата страна губи войната.
Във всеки случай не печелеха. Руснаците и американците се бяха намесили, Африка бе загубена, италианците бяха разбити; съюзниците щяха сто на сто да завземат Франция през тази година. Беше 1944-та.
Фейбър не желаеше да рискува живота си напразно.
Той пристигна в квартирата си и остави колелото отвън. Докато се миеше, осъзна, че противно на всякаква логика иска да отиде на тая среща.
Беше глупаво да се поема такъв риск в името на една загубена кауза, но той просто изгаряше от нетърпение да се захване с работа. По простата причина, че направо умираше от скука. Редовните предавания, претенциите за някакъв интерес към птиците, колелото, чаят в пансиона — от четири години май беше забравил какво значи да действаш. По всичко личеше, че за момента не го грози никаква опасност, и това го изнервяше още повече, защото си въобразяваше, че го заобикалят невидими заплахи. Беше най-щастлив, когато можеше да установи опасността и да вземе мерки за ликвидирането й.
Да, щеше да отиде на срещата. Но не както те очакваха.
В Уест Енд пак имаше тълпи въпреки войната; Фейбър се запита дали и в Берлин е същото. Той си купи една Библия от книжарницата на Хатчард на Пикадили и я пъхна във вътрешния джоб на палтото си, да не се вижда. Времето беше меко и влажно, непрекъснато ръмеше и Фейбър си бе взел чадъра.
Срещата беше определена за между 9 и 10 часа сутринта или между 5 и 6 часа следобед. Единият трябваше да ходи там всеки ден, докато се появи другият. Ако в продължение на пет дни не се осъществеше контакт, се ходеше през ден още две седмици. След това човек просто се отказваше.
Фейбър стигна Лестър Скуеър в 9,10. Връзката беше там, на входа на магазинчето за цигари, с подвързана в черно Библия под мишница — правеше се, че се крие от дъжда. Фейбър го мярна с крайчеца на окото си и отмина бързешком, с наведена глава. Агентът беше млад мъж с руси мустаци, добре охранен. Носеше черен двуреден шлифер, четеше „Дейли Експрес“ и дъвчеше дъвка. Фейбър не го беше виждал преди.
Когато мина за втори път по отсрещния тротоар, забеляза и „опашката“ — нисък и набит мъж с мушама и мека шапка, така обичана от цивилните английски полицаи. Стоеше във фоайето на някаква административна сграда, до самата врата, и гледаше през стъклото към мъжа отсреща.
Имаше две възможности. Ако агентът не знаеше, че е следен, Фейбър просто трябваше да го измъкне оттам и да се отърве от „опашката“. Но другата възможност бе истинският агент да е заловен и мъжът пред магазина да е изпратен от противниковата централа — в такъв случай нито на него, нито на „опашката“ трябваше да се позволи да видят лицето на Фейбър.
Фейбър реши да допусне най-лошото, а после да измисли как да се справи с положението.