На площада имаше телефонна будка. Фейбър влезе вътре и запомни номера. После отвори Библията на Първа книга на Царете, глава тринайсета, скъса страницата и надраска в полето: „Иди в телефонната будка на площада.“
Наложи се да обикаля из страничните улички, докато най-после намери едно десетинагодишно момче, което седеше на прага пред къщи и мяташе камъни по локвите.
— Знаеш ли продавача на цигари на площада? — запита го Фейбър.
— Ъхъ.
— Обичаш ли дъвка?
— Ъхъ.
— Пред магазинчето стои един мъж. — Фейбър му подаде откъснатата страница. — Дай му това и той ще ти даде дъвка.
— Добре — рече момчето. — Тоя дядка да не е янки?
— Ъхъ — отвърна Фейбър.
Момчето хукна натам. Фейбър го последва. В момента, когато малкият се доближи до агента, Фейбър се шмугна във входа на отсрещната сграда. „Опашката“ все още надничаше през стъклото. Фейбър застана до вратата, така че „опашката“, да не вижда какво става отвън, и се опита да разпъне чадъра си. Направи се, че нещо заяжда, че се бори с него. Видя, че агентът дава нещо на момчето и тръгва. Театърът с чадъра свърши и Фейбър се отправи в противоположната посока. Погледна през рамо и видя, че „опашката“ изтича на улицата и почна да се оглежда за изчезналия агент.
Фейбър спря до най-близкия телефон и набра номера на будката на площада. Минаха няколко минути, преди някой да вдигне слушалката. Накрая плътен глас изрече:
— Ало?
— Коя глава ще се чете днес? — попита Фейбър.
— Много поучително.
— Да, нали?
„Глупакът няма представа в каква беда е попаднал“, помисли си Фейбър и каза:
— Е?
— Трябва да ви видя.
— Невъзможно.
— Трябва! — Някаква нотка в гласа му подсказа на Фейбър, че младежът е на ръба на отчаянието. — Информацията идва от най-горе, разбирате ли?
Фейбър се престори, че се колебае.
— Добре тогава. Ще се срещнем след една седмица под арката на гара Юстън в девет сутринта.
— Не може ли по-скоро?
Фейбър затвори и излезе навън. С бърз ход мина двете преки и излезе на площада, така че да вижда телефонната будка. Видя агента да тръгва към Пикадили. От „опашката“ нямаше и следа. Фейбър тръгна след русокосия.
Той отиде на спирката на метрото на Пикадили Съркъс и си купи билет за Стокуел. Фейбър светкавично съобрази, че може да стигне дотам по по-пряк път, излезе от метрото, отправи се бързо към Лестър Скуеър и се качи на влака, пътуващ по Северната линия. Агентът трябваше да се прехвърля на Уотърлу, докато влакът на Фейбър беше директен, така че щеше да пристигне в Стокуел пръв или в най-лошия случай щяха да пристигнат с един и същи влак.
На практика се наложи да чака на гарата в Стокуел цели двайсет и пет минути, преди русокосият да се появи. Фейбър тръгна след него. Мъжът влезе в едно кафене.
Наоколо нямаше абсолютно никакво подходящо местенце, дето човек би могъл да се поспре — нито магазини, та да зяпаш витрините, нито пейки, на които да седнеш, нито градинки — да се разходиш, нито автобусни спирки, колонки за такси или обществени сгради. Фейбър трябваше да кръстосва улицата от единия край до другия, придавайки си вид на забързан за някъде, щом преминеше покрай кафенето, след което се връщаше по отсрещния тротоар, докато агентът седеше в топлото помещение с изпотени прозорци, пиеше горещ чай и нагъваше препечени филийки.
Излезе чак след половин час Фейбър го проследи до квартала, към който се бе запътил. Младежът знаеше къде отива, но не си правеше труд да бърза. Вървеше като човек, който се прибира вкъщи, приключил с работата си за деня. Не поглеждаше назад и Фейбър си помисли: „Още един аматьор.“
Накрая влезе в някаква къща — в един от онези мизерни, анонимни, невзрачни пансиони, които навсякъде по света обитават главно шпиони и кръшкащи съпрузи. На покрива имаше капандура — сигурно там беше стаята на агента, нависоко, та по-лесно да се приемат радиограмите.
Фейбър отмина, плъзгайки поглед по отсрещната страна на улицата. Да — ето ги. Леко движение зад прозореца на горния етаж, мярва се някакво сако и вратовръзка, наблюдателят се отдръпва назад — ясно, противникът беше тук. Агентът сигурно бе ходил на уреченото място и предния ден, оставяйки МИ-5 да го проследят до квартирата му. Ако, разбира се, самият той не беше от МИ-5.
Фейбър зави зад ъгъла и тръгна надолу по първата успоредна улица, като броеше къщите. Точно зад сградата, в която бе влязъл русокосият, стърчаха само външните стени на две изкорубени от бомбите къщи-близнаци. Добре.