По обратния път към гарата походката му стана някак си по-чевръста, сърцето заби учестено; Фейбър се вглеждаше във всичко наоколо с блеснали от интерес и възбуда очи. Играта продължаваше.
Тази нощ той се облече в черно. Вълнената шапка, пуловерът под късото и свободно кожено яке, пъхнатите в чорапите панталони, обувките с гумени подметки — всичко беше черно. Щеше да е почти невидим, защото и в Лондон всичко беше черно — имаше затъмнение.
Той подкара колелото по притихналите улички със загасени светлини, като гледаше да избягва главните пътища. Беше след полунощ и наоколо нямаше жива душа. Фейбър остави колелото на четвърт миля от крайната си цел и го заключи за оградата в двора на една къща.
После се отправи не към квартирата на агента, а към изтърбушената развалина на задната улица. Мина предпазливо през натрупаните отломъци в градината отпред, влезе през зеещата рамка на вратата и се насочи към задния зид. Беше много тъмно. Ниски гъсти облаци бяха затулили луната и звездите. Фейбър трябваше да се движи пипнешком, протегнал ръце напред.
Той излезе от разрушената къща, стигна до края на градината, прехвърли се през оградата и прекоси следващите две дворчета. Някъде пролая куче, но бързо се укроти.
Градината на пансиона беше съвсем запусната. Фейбър се оплете в някакъв къпинов храст, бодлите го издраха по лицето. Той се наведе да мине под въжето с простряно пране — бе успял да го забележи на слабата светлина.
Откри прозореца на кухнята и извади от джоба си малък инструмент с прилично на лопатка острие. Маджунът около стъклото беше стар и се ронеше лесно — на места даже бе опадал. След двайсетина минути мълчалива работа той извади стъклото от рамката и го положи внимателно на тревата, светна с фенерчето в празната дупка, за да се увери, че няма да се натъкне на нещо, дето ще вдигне шум, вдигна куката, после рамката на прозореца и се вмъкна вътре.
Потъналата в тъмнина къща миришеше на варена риба и дезинфектанти. Преди да влезе в антрето, Фейбър отключи задната врата — трябваше да бъде готов в случай, че се наложеше бързо да бяга. За секунда светна пак с джобното си фенерче и обхвана с поглед покрития с плочки под, бъбрековидната маса, която трябваше да заобиколи, редицата палта на закачалки и вдясно — стълбите, постлани с пътека.
Той тръгна тихо нагоре.
Беше по средата на площадката между първия и втория етаж, когато видя ивица светлина под една врата. Миг след това се чу астматична кашлица и пускането на вода в тоалетната. Фейбър стигна с два скока до вратата и замръзна, прилепен до стената.
Вратата се отвори и светлината заля площадката. Фейбър изхлузи камата от ръкава си. От тоалетната излезе някакъв старец и прекоси площадката; беше забравил лампата да свети. Като стигна до спалнята си, той изръмжа, обърна се и се върна обратно.
„Не може да ме е видял“, помисли си Фейбър и стисна по-силно дръжката на ножа. Полуотворените очи на стареца бяха наведени към земята. После той вдигна глава и посегна към шнура на лампата; Фейбър едва не го уби тогава, но старецът протегна треперливи пръсти към ключа и Фейбър осъзна, че на този човек всъщност толкова му се спи, че се движи като истински сомнамбул.
Светлината угасна, старецът се потътри към леглото си и Фейбър отново си пое дъх.
Имаше само една врата на площадката на втория етаж и Фейбър натисна леко дръжката. Беше заключено.
Той извади друг инструмент от джоба на якето си. Шумът от водата, пълнеща казанчето в тоалетната, заглуши изщракването на ключалката. Фейбър отвори вратата и се ослуша.
Чу дълбоко равномерно дишане и влезе вътре. Някой спеше в отсрещния ъгъл на стаята. Не се виждаше нищо — беше тъмно като в рог. Той прекоси стаята много бавно, като опипваше пространството пред себе си на всяка стъпка, докато стигна до леглото.
Държеше фенерчето с лявата си ръка — камата беше в ръкава му, а дясната бе свободна. Запали фенерчето и сграбчи спящия за гърлото, лишавайки го от възможността да отвори уста.
Агентът се ококори, но не можа да издаде нито звук. Фейбър седна върху него с разкрачени крака и пошепна: „Царе, Книга първа, глава тринайсета“, охлабвайки хватката си.
Агентът се взря в снопа светлина, опитвайки се да види лицето на Фейбър, и разтърка врата си, където го бяха стиснали.
— Тихо! — Фейбър насочи лъча на фенерчето към очите му, а с дясната си ръка измъкна камата.
— Може ли да стана?