— Ти видя лицето ми — рече Фейбър.
8.
— Струва ми се, че изгубихме контрол върху нещата — заяви Пърсивал Годлиман. Фредрик Блогс кимна в знак на съгласие и добави:
— Аз съм виновен.
„Изглежда изтощен“, помисли си Годлиман. Блогс изглеждаше така вече почти година, от оная нощ, когато измъкнаха смазаното до неузнаваемост тяло на жена му изпод развалините на разрушената им от бомба къща в Хокстън.
— Нямам намерение да деля с някого вината — рече Годлиман. — Но е факт, че нещо се е случило на Лестър Скуеър в ония няколко секунди, в които си изгубил Русолявия от погледа си.
— Мислиш ли, че контактът е бил осъществен?
— Вероятно.
— Когато го сбарахме отново в Стокуел, реших, че се е отказал да чака повече този ден.
— Ако беше така, щеше да дойде на явката и вчера, и днес. — Годлиман редеше фигурки от кибритени клечки по бюрото си. Бе му станало навик да го прави, докато мисли усилено. — Все още ли няма никакво раздвижване в къщата?
— Нищо. Вътре е вече четирийсет и осем часа. Аз съм виновен — повтори Блогс.
— Не ставай досаден, старче — каза Годлиман. — Аз взех решението да го оставим на свобода, та да ни отведе до някой друг, и продължавам да мисля, че постъпихме правилно.
Блогс седеше неподвижно, с безизразно лице и ръце, мушнати в джобовете на шлифера.
— Ако контактът е бил осъществен, трябва веднага да пипнем Русолявия и да разберем каква е била задачата му.
— Така ще загубим и минималния шанс той да ни отведе до някоя по-важна птица.
— Ти решаваш.
Годлиман бе направил църква от кибритените клечки. Той се загледа в нея за секунда, после извади монета от половин пени от джоба си и я подхвърли във въздуха.
— Тура — оповести той. — Ще му дадем още двайсет и четири часа.
Хазаинът, ирландец републиканец на средна възраст от Лисдорнварна, графство Клеър, таеше тайничко надеждата, че немците ще спечелят и така ще освободят веднъж завинаги Смарагдовия остров — любимата Ирландия, от английско владичество. Изкривен от артрита, той куцукаше из старата къща да събира всяка седмица наема и си мислеше колко повече пари щеше да има, ако оставеха наемите да се покачат до истинската си пазарна цена. Не беше богат, имаше само две къщи — тази и една по-малка, в която живееше. И непрекъснато беше в лошо настроение.
На първия етаж той почука на вратата на стареца. Този квартирант винаги се радваше, като го видеше. Май се радваше на всекиго, но както и да е.
— Здравейте, мистър Райли, искате ли чашка чай? — възкликна той сега.
— Днес нямам време.
— Е, добре. — Старецът подаде парите. — Предполагам, че сте видели прозореца на кухнята.
— Не, не съм влизал там.
— Така ли? Ами едно стъкло е извадено. Аз го затулих с дебелото перде, но пак става течение, естествено.
— Кой го счупи? — попита хазаинът.
— Смешна работа, ама не е счупено въобще. Лежи си на тревата. Сигурно старият маджун просто е паднал. Аз сам ще го сложа, ако ми намерите нов.
„Стар глупак“, помисли си хазаинът.
— Май не ви е минало през ума, че може и да са крадци? — рече той на глас.
— Виж, въобще не се сетих за това. — Старецът изглеждаше искрено изненадан.
— На някого да му е изчезнало нещо ценно?
— Никой не се е оплакал.
— Добре, ще погледна, като сляза — рече хазаинът и тръгна към вратата.
Старецът го последва.
— Не знам дали новичкият е горе — рече той. — Не съм го чувал да шава последните два дни.
— Да не си готви в стаята? — задуши с нос хазаинът.
— Откъде да знам, мистър Райли?
Двамата се заизкачваха по стълбите.
— Много е тихо вътре — рече старецът.
— Каквото и да готви, ще трябва да спре. Смърди ужасно.
Хазаинът почука на вратата. Отговор не последва. Той отвори и влезе; старецът го последва.
— Така, така — възкликна бодро старият сержант. — Май че сте се уредили с един труп, а? — Той стоеше на прага и оглеждаше стаята. — Пипал ли си нещо, Пади?
— Не — отвърна хазаинът. — И името ми е Райли, мистър Райли.
Полицаят не обърна внимание на последното.
— Не е умрял отдавна. Попадал съм и на по-гадни миризми. — Погледът му се спря последователно на стария скрин, на куфара върху ниската масичка, на избелелия килим, мръсното перде и разхвърляното легло в ъгъла. Следи от борба нямаше.