Сержантът се приближи до леглото. Лицето на младия мъж беше спокойно, ръцете му бяха скръстени на гърдите.
— Щях да кажа, че е инфаркт, ако не беше толкова млад. — Нямаше празно шишенце от приспивателно, та да се мисли за самоубийство. Той взе кожения портфейл, оставен върху скрина, и го отвори. Вътре имаше лична карта, купони и доста дебела пачка банкноти. — Документите му са в ред. Не е и ограбен.
— Тук е само от седмица и нещо — каза хазаинът. — Почти нищо не знам за него. Дошъл от Северен Уелс да работи в някаква фабрика.
— Ако беше толкова здрав, колкото изглежда, щеше да е в армията — забеляза сержантът и отвори куфара на масата. — По дяволите, каква е тази чудесия?
Хазаинът и старият квартирант вече се бяха намъкнали в стаята.
— Това е радио — рече хазаинът и в същия миг старецът възкликна:
— По него има кръв!
— Не пипайте тялото! — разпореди сержантът.
— Някой му е забил нож в корема — упорстваше старецът.
Сержантът повдигна внимателно една от вкочанените ръце и под нея, по гръдния кош, имаше засъхнала струйка кръв.
— Малко кръв е текла — рече той. — Къде наблизо има телефон?
— Пет къщи по-надолу — отвърна хазаинът.
— Заключете стаята и стойте отвън, докато се върна.
Сержантът излезе и почука на вратата на съседа с телефона. Отвори му някаква жена.
— Добро утро, госпожо. Може ли да се обадя по телефона?
— Заповядайте. — Тя му показа телефона — беше на поставка в антрето. — Какво се е случило? Нещо интересно ли?
— Горе, в пансиона, е умрял един от квартирантите — каза сержантът, докато набираше номера.
— Убит ли е? — ококори се тя.
— Оставям това на специалистите. Ало? Може ли да говоря с главния инспектор Джоунс? Обажда се Кантър. — Той погледна жената. — Може ли да отидете в кухнята, докато говоря със своя началник?
Тя си тръгна разочарована.
— Ало, шефе, тоя труп има рана от нож и портативен радиопредавател в куфара.
— Повторете адреса, сержант.
Сержант Кантър изпълни заповедта.
— Да, точно него държаха под наблюдение. Това е работа за МИ-5, сержант. Идете на номер четирийсет и две и кажете на групата там какво сте намерили. Аз ще се свържа с шефа им. Действайте.
Кантър поблагодари на жената и пресече улицата. Беше ужасно възбуден — за трийсет и една години работа в полицията това беше едва второто убийство, и то да се окаже шпионска история. Може пък и да успее да стане инспектор накрая.
Той почука на вратата на номер 42. Тя се отвори и двама мъже застанаха на прага.
— Вие ли сте тайните агенти от МИ-5? — попита сержант Кантър.
Блогс пристигна едновременно с човека от Специалния отдел, инспектор Харис, когото познаваше от работата си в Скотланд Ярд. Кантър ги заведе при трупа.
Те се взряха мълчаливо в спокойното младо лице с русите мустаци.
— Кой е той? — попита Харис.
— Псевдоним Русолявия — отвърна Блогс. — Смятаме, че е скочил с парашут преди няколко седмици. Засякохме радиограма до друг агент, в която уточняваха мястото на срещата с него. Разчетохме шифъра им и поставихме веднага мястото под наблюдение. Надявахме се, че Русолявия ще ни отведе до някой резидент и далеч по-опасен противник.
— И какво е станало тука?
— Да пукна, ако знам.
Харис погледна раната на гърдите на мъртвеца.
— Кама ли?
— Нещо такова. Страшно чиста работа. Под ребрата и право в сърцето. Бързо. Искаш ли да видиш откъде е влязъл?
Кантър поведе Харис и Блогс надолу по стълбите към кухнята. Двамата огледаха рамката на прозореца и непокътнатото стъкло на тревата.
— А ключалката на вратата е отворена с шперц.
Те седнаха на масата в кухнята и Кантър направи чай.
— Станало е през нощта, след като го изгубих на Лестър Скуеър. Аз обърках цялата работа.
— Не бъди толкова строг към себе си — рече Харис.
Те продължиха да пият чай мълчаливо. След малко Харис попита:
— Между другото как вървят работите при теб? Не идваш вече в Скотланд Ярд.
— Зает съм.
— Как е Кристин?
— Загина при една бомбардировка.
— Горкият! — Очите на Харис се разшириха.
— При теб всичко наред ли е?
— Брат ми го убиха в Северна Африка. Ти познаваше ли Джони?
— Не.
— Чудесно момче беше. А само как пиеше. Друг такъв не си срещал! Толкова пари харчеше за къркане, че не можа да се ожени — то май и по-добре стана, както се развиха после нещата.