— Не бързай толкова, мамо, имаш две седмици да ми разкажеш новините — засмя се Люси.
Стигнаха до къщата.
— Изглежда страхотно! — възкликна мама. Двете жени влязоха вътре. — Направо страхотно!
Люси сложи мама да седне на масата в кухнята и направи чай.
— Том ще ти донесе куфара. Ще дойде за обяд.
— Овчарят ли?
— Да.
— Той трябва да намира работа на Дейвид значи.
— Стана точно обратното — засмя се Люси. — Но той ще ти обясни най-добре всичко самичък. А ти не си ми казала защо дойде.
— Мила моя, крайно време беше да те видя. Знам, че не бива да се впускаме в излишни пътувания, но един път на четири години — никой не би казал, че е много, нали така?
Чуха джипа да спира отвън и след секунда Дейвид влезе с количката. Той целуна тъща си и представи Том.
— Ще си изкараш обяда като донесеш куфара на мама, Том — рече Люси, — защото тя пък донесе покупките ти.
Дейвид топлеше ръцете си на печката.
— Студеничко е днес.
— Ти май сериозно си се хванал с овцете — каза мама.
— Сега стадото е два пъти по-голямо, отколкото преди три години — съобщи й важно Дейвид. — Баща ми го беше занемарил тоя остров. Построил съм шест мили ограда по края на платото, разчистих нови пасища и използвам най-модерни начини за отглеждане. Сега и овцете са повече, и дават повече месо и вълна.
— Сигурно Том върши физическата работа, а ти даваш нарежданията — изрече мама колебливо.
— Работим наравно, мамо — засмя се Дейвид.
За обяд имаше печени сърца и двамата мъже изядоха по една препълнена чиния с картофи към тях. Мама заяви, че е възхитена от държането на Джо на масата. После Дейвид запали цигара, а Том натъпка лулата си.
— Всъщност искам да знам кога ще ни зарадвате с още внуци? — запита мама и се усмихна лъчезарно.
Последва дълго мълчание.
— Е, Дейвид се справя с всичко просто чудесно — продължи мама.
— Да — съгласи се Люси.
Двете вървяха по края на платото. Вятърът бе спрял на третия ден от пристигането на мама, а времето беше достатъчно меко за разходка. С тях беше и Джо, облечен в дебел, плетен на ръка пуловер и кожено палтенце. Бяха спрели на върха на едно възвишение да погледат как Дейвид, Том и кучето се оправят с овцете. По лицето на майка си Люси виждаше, че у старата жена се борят загрижеността и желанието да бъде дискретна. Тя реши да й спести неудобството да задава трудни въпроси.
— Той не ме обича — каза тя.
Майка й се огледа бързо да не би Джо да ги чуе.
— Сигурна съм, че не е чак толкова лошо, миличка. Различните мъже показват любовта си по различен…
— Мамо, ние не сме били мъж и жена… в истинския смисъл… откакто сме се оженили.
— Ами… — Майка й кимна към Джо.
— Това беше една седмица преди сватбата.
— Така ли? О, Господи! Да не би от катастрофата…
— Да, но не каквото си мислиш. Нищо му няма физически. Той просто… не иска. — Люси плачеше тихо, сълзите се стичаха по помургавелите от вятъра бузи.
— Говори ли с него за това?
— Опитах се.
— Може би с течение на времето…
— Минаха вече почти четири години!
Настана мълчание. Те тръгнаха през пирена, под слабите лъчи на следобедното слънце. Джо гонеше чайките.
— Един път за малко не напуснах баща ти — каза майка й.
— Кога? — Беше ред на Люси да се учудва.
— Малко след като се роди Джейн. Не бяхме толкова добре материално тогава, знаеш — баща ти още работеше при дядо ти, а имаше и спад в производството. За три години вече трети път бях бременна и по всичко изглеждаше, че ме очакват само безкрайни раждания и борба да свържем двата края, без никаква перспектива за разнообразие в тоя скучен живот. Тогава разбрах, че той се вижда с някаква стара изгора — Бренда Симънс; не я знаеш, тя отиде в Бейсингстоук. Изведнъж си зададох въпроса защо го правя всичко това и не можах да стигна до смислен отговор.