Люси имаше някакви неясни, откъслечни спомени от онова време — дядо с белите мустаци, татко — много по-слаб, разбира се, дълги семейни обеди в голямата кухня във фермата, много смях, слънце и животни. Дори тогава бракът на родителите й сякаш излъчваше сигурност, спокойствие, доволство и увереност за дълговечно щастие.
— Но защо не го направи? Не го напусна, искам да кажа? — възкликна тя.
— О, такива неща просто не ставаха тогава. Нямаше толкова много разводи и една жена трудно можеше да си намери работа.
— Сега жените вършат какво ли не.
— И през миналата война беше така, но после дойде безработицата и нещата се промениха. Струва ми се, че и сега ще стане същото. В общи линии мъжете винаги постигат своето, знаеш.
— И ти си доволна, че остана при него. — Това не беше въпрос.
— Хората на моята възраст не бива да дават рецепти как да се живее. А животът ми в крайна сметка се оказа напълно поносим, същото се отнася и за повечето жени, които познавам. Издръжливостта винаги прилича на саможертва, но обикновено не е така. Както и да е, не искам да давам съвети. Няма да ме послушаш, пък дори и да го направиш, после ще ме обвиняваш мен, ако нещо стане.
— Ама си и ти една… — усмихна се Люси.
— Ще се връщаме ли? — попита възрастната жена. — Май че повървяхме достатъчно за днес.
— Ще ми се мама да остане още две седмици, ако иска — каза една вечер Люси на Дейвид. Седяха в кухнята. Мама беше горе — разказваше на Джо приказка, за да заспи.
— Две седмици не ви ли стигат, за да разнищите моята персона? — позапита той.
— Не ставай глупав, Дейвид!
Той завъртя с ръце колелата и се доближи до стола й.
— Искаш да кажеш, че не сте говорили за мен?
— Естествено, че говорихме за теб. Ти си мой мъж.
— И какво й каза?
— Защо се вълнуваш така? — попита Люси с известна злоба. — От какво толкова се срамуваш?
— Дяволите да те вземат, няма от какво да се срамувам аз! Но никой не обича две жени да клюкарстват за личния му живот.
— Ние не сме клюкарствали!
— Какво й каза?
— Ама че сме чувствителни!
— Отговори ми на въпроса.
— Добре, казах й, че искам да те напусна, а тя се помъчи да ме разубеди.
— Кажи й да не се грижи за мен.
— Така ли да й кажа? — извика тя.
Той спря.
— Нямам нужда от никого, разбираш ли? Мога да се оправям и сам.
— Ами аз? — прошепна тя тихо. — Може би аз се нуждая от някого.
— За какво?
— Да ме обича.
Мама влезе и усети, че нещо е станало.
— Бързо заспа — рече тя. — Още преди Пепеляшка да отиде на бала. Ще ида да си поприбера багажа, да не оставям всичко за утре. — Тя отново излезе.
— Мислиш ли, че нещата някога ще се променят, Дейвид? — попита Люси.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Дали някога ще бъдем… както бяхме преди сватбата.
— Краката ми няма да пораснат отново, ако това имаш предвид.
— О, Господи, не разбираш ли, че това не ми пречи? Просто искам някой да ме обича.
— Това си е твой проблем — сви рамене Дейвид и излезе, преди тя да заплаче.
Мама не остана още две седмици. На другия ден Люси я изпрати до мостика. Валеше силно и двете бяха с мушами. Стояха мълчаливо и чакаха лодката, съзерцавайки малките кратерчета, които дъждовните капки издълбаваха в морето. Мама държеше Джо на ръце.
— Нещата ще се променят с времето — рече тя. — Четири години са нищо за един брак.
— Не знам, но май нямам кой знае какъв избор — отвърна Люси. — Джо, войната, а и състоянието на Дейвид — как мога да си ида?
Лодката пристигна и Люси получи срещу мама три кашона с храна и пет писма. Морето беше неспокойно. Майка й седна в кабинката. Махаха й, докато лодката зави зад носа. Люси се почувства много самотна.
— Не искам баба да си ходи! — заплака Джо.
— И аз — притисна го към себе си Люси.
10.
Годлиман и Блогс вървяха рамо до рамо по тротоара. Магазините около тях бяха превърнати в развалини от последната бомбардировка. Бяха чудновата двойка: прегърбеният, приличен на птица професор с изпъкнали лещи на очилата и стърчаща от устата лула, който подтичваше напред, без да гледа къде стъпва, и забързано крачещият до него млад рус дюстабанлия с дълъг полицейски шлифер и смешна шапка — същинска карикатура, която само чакаше да напишат текста към нея.