— Толкова отдавна?
— Може да са се появили някои нови доказателства.
— Знам за него, разбира се. Квартирант убил предишната собственичка. Мъжът ми купи къщата от адвоката й — нямаше наследници.
— Искам да открия другите квартиранти от онова време.
— Добре. — Враждебността на жената бе изчезнала и интелигентното лице се смръщи в усилието да си спомни нещо. — Когато дойдохме тук, бяха останали трима отпреди убийството — един флотски офицер от запаса, един търговец и едно момче от Йоркшир. То отиде в армията и още ни пише. Търговеца също го взеха и загина в морето. Знам го, защото две от петте му жени ни се обадиха. Но капитанът още е тук.
— Още е тук! — Това беше истински късмет. — Може ли да поговоря с него?
— Разбира се. — Тя стана. — Доста е остарял. Ще ви заведа в стаята му.
Те се качиха по застланото с пътека стълбище до първия етаж.
— Докато говорите с него, ще потърся последното писмо от онова войниче — каза тя и почука на вратата. „Моята хазайка нямаше да е толкова любезна“, мина през ума на Блогс.
— Отворено е — провикна се някой отвътре и Блогс влезе.
Капитанът седеше на стол до прозореца, с метнато на коленете одеяло. Беше облечен със сако, бяла риза и вратовръзка и носеше очила. Косата му бе изтъняла, мустаците сивееха, кожата висеше сбръчкана и отпусната по лицето, което някога е било изразително и силно. Стаята говореше, че този човек живее със спомените си — по стените висяха картини с ветроходни кораби, имаше секстант и бинокъл, и снимка на самия него като юнга на борда на кораба „Уинчестър“ от флота на Нейно кралско височество.
— Вижте го тоя тук — рече той, без да се обръща. — Кажете ми, защо такъв младеж не е във флота?
Блогс прекоси стаята и застана до прозореца. На тротоара пред къщата бе спряла колата на хлебарницата, теглена от стар кон, който беше забил глава в торбата със сено, докато разнасяха поръчките. Тоя „младеж“ се оказа жена с късо подстригана руса коса. Беше обута в панталони и имаше прекрасен бюст.
— Това е жена, но с панталони — засмя се Блогс.
— Господ да ми е на помощ, така е! — обърна се капитанът. — Човек не може да ги различи тия дни. Жени да ходят с панталони!
Блогс се представи.
— Възобновихме делото по убийството, извършено тук през 1940-а. Казаха ми, че сте живели заедно с главния заподозрян, някой си Хенри Фейбър.
— Така е. Как мога да ви помогна?
— Спомняте ли си добре Фейбър?
— Идеално. Висок младеж, тъмнокос, тих, образован. Доста опърпани дрехи — ако човек съди по облеклото, може лесно да се заблуди. Беше ми симпатичен и нямаше да имам нищо против да се опознаем по-добре, но той не пожела. Ваша възраст беше май.
Блогс успя да прикрие усмивката си — беше свикнал да го вземат за доста по-възрастен, просто защото бе полицай.
— Сигурен съм, че не го е направил той — добави старецът. — Аз познавам човешката природа, младежо, не можеш да командваш кораб без това, и ако този човек е бил сексманиак, тогава аз съм Херман Гьоринг.
Блогс изведнъж свърза блондинката в панталони с грешката по отношение на собствената му възраст и изводите му се сториха доста потискащи.
— Знаете ли, трябва винаги да искате от полицая да ви покаже картата си — каза той.
Капитанът леко се стресна.
— Добре де, дайте да я видя.
Блогс извади портфейла си и го разтвори — виждаше се снимката на Кристин.
— Ето, заповядайте.
Капитанът се взря в нея за миг, после каза:
— Много хубава снимка.
Блогс въздъхна. Старецът беше почти сляп.
— Това е всичко засега — изправи се той. — Благодаря ви.
— Няма защо. По всяко време съм на ваше разположение. Ще се радвам да ви помогна с нещо. Явно не мога да свърша кой знае какво за Англия вече — трябва да си съвсем зле, та да те освободят от Националната гвардия, знаете.
— Довиждане. — Блогс излезе навън.
Жената беше долу, в антрето. Тя подаде на Блогс едно писмо.
— Ето адреса на момчето — всъщност това е пощенската кутия на частта му — каза тя. — Името му е Паркин… Не се съмнявам, че ще го откриете.
— Знаехте, че капитанът не го бива за нищо, нали? — рече Блогс.
— Предполагах. Но сега цял ден ще има за какво да си мисли. — Тя отвори вратата.
— Искате ли да вечеряме заедно? — импулсивно попита Блогс.
По лицето й мина сянка.
— Съпругът ми още е на остров Ман.