— Прощавайте… мислех, че…
— Няма нищо. За мен това е комплимент.
— Исках само да ви докажа, че ние не сме Гестапо.
— Знам, че не сте. Но една самотна жена се ожесточава срещу всичко.
— Моята жена загина при една бомбардировка — рече Блогс.
— Тогава знаете какво значи да мразиш.
— Да — отвърна Блогс, — човек започва наистина да мрази. — Той слезе по стълбите. Вратата се затвори зад него. Бе започнало да вали…
И тогава валеше. Блогс бе окъснял — трябваше да прегледат новополучените документи с Годлиман. Бързаше, искаше да бъде поне половин час с Кристин, преди тя да излезе с линейката. Беше тъмно и бомбардировките бяха вече започнали. Кристин виждаше такива ужасии всяка нощ, че бе престанала да говори за тях.
Блогс се гордееше с нея, наистина се гордееше. Хората, с които тя работеше, казваха, че струва колкото двама мъже. Кристин сновеше из потъналия в мрак Лондон, въртеше волана като стар шофьор, вземаше завоите на две колела, подсвиркваше и разправяше вицове, докато всичко наоколо гореше. Викаха й Безстрашната. Блогс знаеше истината — тя трепереше от ужас, но не го показваше. Знаеше го, защото виждаше очите й сутрин, когато той ставаше, а тя си лягаше и маската й падаше за няколко часа; знаеше, че това не е безстрашие, а кураж, и се гордееше с нея.
Когато слезе от автобуса, заваля по-силно. Той нахлупи шапката си и вдигна яката на шлифера. От една будка купи цигари за Кристин — напоследък бе започнала да пуши, като много други жени. Продавачът му даде само пет — такива бяха дажбите. Блогс ги сложи в евтина бакелитова табакера.
Някакъв полицай го спря и му поиска личната карта — още две минути бяха загубени. Покрай него мина линейка, подобна на тази, която караше Кристин — реквизиран камион за плодове, боядисан в сиво.
Колкото повече се приближаваше към дома си, толкова по-нервен ставаше. Обзе го някакъв необясним страх. Бомбите избухваха все по-близко и той ясно чуваше рева на самолетите. Ийст Енд щеше да изкара още една тежка нощ. Блогс реши да спи в скривалището. Последва страшен гръм, някъде съвсем наблизо, и той ускори крачка. Щеше дори да вечеря в скривалището.
Зави по тяхната улица, видя линейките и пожарните коли и се затича.
Бомбата бе паднала някъде по средата на улицата откъм тяхната страна. Близо до тяхната къща. „Мили Боже, ти, който си на небесата, не нашата, само не…“
Директно попадение — къщата бе буквално изравнена със земята. Той хукна към тълпата съседи, пожарникари и доброволци.
— Жена ми добре ли е? Навън ли е? Да не е вътре?
— Никой не е излизал оттам, приятелю — погледна го един пожарникар.
Спасителите ровеха из развалините. Изведнъж един от тях извика:
— Насам, всички насам! — После възкликна: — Господи, това е Безстрашната Блогс!
Фредрик се хвърли натам. Кристин лежеше затисната под огромен блок зидария. Виждаше се само лицето, очите бяха затворени.
— Дайте нещо да повдигнем туй чудо, момчета, нещо остро ни трябва! — извика мъжът.
Кристин простена и леко помръдна.
— Жива е! — рече Блогс. Той коленичи до нея и промуши ръката си под парчето стена.
— Няма да можеш да го поместиш, сине — рече човекът от спасителната команда.
Стената леко помръдна.
— Господи, ще се убиеш, човече! — възкликна другият и се наведе да помага.
Когато повдигнаха стената на две стъпки от земята, те я подпряха отдолу с рамене. Сега тежестта не притискаше Кристин. Към тях се присъедини трети, после четвърти. Всички се заизправяха едновременно.
— Аз ще я вдигна и ще я измъкна — каза Блогс.
Той изпълзя изпод наклонената тухлена стена и пое жена си на ръце.
— По дяволите, плъзга се! — изкрещя някой.
Блогс се измъкна светкавично отдолу, притискайки здраво Кристин до гърдите си. Спасителите пуснаха стената и отскочиха назад. Тухлената зидария се стовари на земята с ужасяващ грохот и когато Блогс осъзна, че това нещо бе паднало върху Кристин, той разбра, че тя ще умре.
Отнесе я до линейката и колата веднага потегли. Преди да умре, Кристин отвори още един път очи и рече:
— Ще трябва да спечелиш войната без мен, миличък.
Повече от година след това, докато се спускаше надолу от Хайгейт към дълбините на Лондон, а дъждът по лицето му се смесваше със стичащите се сълзи, Фред Блогс си помисли, че жената от къщата, където бе живял шпионинът, бе изрекла една голяма истина. Човек наистина започва да мрази.