По време на война момчетата стават мъже, мъжете стават войници, а войниците — офицери, и така осемнайсетгодишният Бил Паркин, който до неотдавна живееше в един пансион в Хайгейт и трябваше да чиракува в работилницата за щавене на кожи на баща си в Скарбъро, излъга, че е на двадесет и една години, взеха го в армията, произведоха го в чин сержант и му възложиха да води своя разузнавателен отряд през душната, суха гора към някакво прашно, варосано италианско село.
Италианците се бяха предали, но не и германците, а именно те защищаваха Италия от обединените британско-американски сили. Съюзниците отиваха в Рим и отряда на сержант Паркин го чакаше дълъг път.
Те излязоха от гората — бяха стигнали до върха на хълма — и се проснаха по корем да огледат селото. Паркин извади бинокъла си и рече:
— Ташаците си давам, мамка му, за чашка чай. — Бе започнал да пие, да пуши, да спи с жени и говореше съвсем като стар войник. Вече не ходеше на богослужение.
В някои села имаше немски гарнизони, в други — не. Паркин признаваше, че това е добра тактика — не знаеш кои се охраняват, кои не и се приближаваш предпазливо към всяко, а предпазливостта изисква време.
По склона надолу нямаше къде да се крие човек — само тук-там по някой храст, а селото беше в самото подножие. Имаше няколко варосани къщи, река с дървено мостче, после още къщи около площадчето с кметството и часовниковата кула. От нея до мостчето всичко се виждаше като на длан; ако тук имаше немци, сто на сто щяха да са в кметството. Някакви фигурки се движеха по полето — един Господ знаеше какви бяха. Можеше да са истински селяни или пък някоя от безбройните групировки в тая страна — фашисти, мафиози, корсикански бандити, партизани, комунисти или даже… немци. Човек не знаеше на коя страна ще застанат, докато не почнеше да се стреля.
— Добре, ефрейтор — рече Паркин. — Действайте!
Ефрейтор Уоткинс изчезна обратно в гората и след пет минути се появи на прашното шосе, което водеше към селото, наметнал мръсно одеяло над униформата си и с някаква смачкана селска шапка на главата. Тътреше се едва-едва, а на рамото си бе метнал нещо, което можеше да мине както за торба с лук, така и за убит заек. Той стигна до близкия край на селото и хлътна в първата тъмна, ниска къщица.
След миг излезе и се прилепи до стената, така че от селото да не могат да го забележат, погледна нагоре към хълма и махна с ръка — един, два, три пъти.
Войниците се спуснаха надолу по хълма.
— Всичките къщи са празни, сержант — рече Уоткинс.
Паркин кимна. Това не значеше нищо. Придвижиха се през къщите към речния бряг.
— Твой ред е, Смешльо — каза Паркин. — Трябва да преплуваш Мисисипи.
Редник Смешльо Хъдсън струпа оръжието си на малък куп, свали каската, ботушите и униформата и се хвърли в тясната лента вода. Той се появи на отсрещния бряг, изкатери се по брега и изчезна сред къщите. Този път трябваше да чакат повече — имаше да се проверява по-голяма площ. Накрая Хъдсън се появи отново и мина по дървеното мостче.
— Ако са тука, значи се крият — оповести той и се наведе да си вземе такъмите.
Отрядът мина по моста и навлезе в селото. Придържаха се плътно към стените от двете страни на улицата, която водеше към площада. Паркин трепна — от някакъв покрив изхвърча птица. Войниците отвориха с ритници няколко врати. Нямаше жива душа.
Застанаха в края на площада.
— Влиза ли там, Смешльо? — кимна с глава към кметството Паркин.
— Да, сър.
— Тогава май селото е наше.
— Да, сър.
Паркин тръгна напред да пресича площада. Изведнъж затрещяха пушки и куршумите заваляха около тях. Някой изкрещя. Паркин се приведе на две и затича, мъчейки се да избегне куршумите. Пред него Уоткинс извика от болка и се хвана за крака. Паркин го понесе буквално на ръце. Един куршум издрънча по металната му каска. Той се втурна към най-близката къща, разби с ритник вратата и се хвърли вътре.
Стрелбата утихна. Паркин подаде предпазливо глава и погледна навън. На площада лежеше един ранен — Хъдсън. Той прошава, самотен изстрел раздра тишината и Хъдсън застина неподвижно.
— Гадните копелета! — изсъска Паркин.
Уоткинс ровеше нещо по крака си и псуваше.
— Куршумът още вътре ли е? — запита Паркин.
— Ох! — изрева Уоткинс, после се ухили и вдигна нещо с два пръста. — Вече не е!
Паркин погледна отново навън.
— Те са в часовниковата кула. Човек не би рекъл, че там има кой знае колко място. Не може да са много.