— Ама могат да стрелят.
— Да. И ни държат на мушка — намръщи се Паркин. — Имаш ли гранати?
— Аха.
— Я да видим. — Паркин отвори раницата на Уоткинс и извади динамита. — Ето. Нагласи ми една с фитил за десет секунди.
Останалите бяха в къщата отсреща.
— Хей, вие там! — извика Паркин високо.
— Да, сержант? — появи се на вратата някакво лице.
— Ще хвърля едно доматче. Щом извикам, открийте огън да ме прикривате.
— Слушам.
Паркин запали цигара. Уоткинс му подаде снопчето динамит. Паркин изкрещя „Огън!“, запали фитила с цигарата си, изскочи на улицата и метна гранатата по часовниковата кула. Веднага след това се хвърли обратно в къщата — стрелбата на собствените му хора звънеше в ушите му. Куршум бръсна дървеното черчеве и една тресчица се заби в брадичката му. В този миг динамитът избухна.
Някой отсреща изкрещя:
— Право в целта!
Паркин излезе навън. Старата часовникова кула се бе срутила. Някак си нелепо прозвъня камбана, над развалините се посипа прах.
— Играли ли сте някога крикет? — попита Уоткинс. — Дяволски добро попадение.
Паркин тръгна към центъра на площада. Имаше човешки крайници за около трима германци.
— Кулата тъй и тъй се клатеше — рече той. — Щеше сигурно сама да падне, ако бяхме кихнали всички заедно. — Той се обърна. — Нов ден, нов късмет. — Беше го чул от един американец.
— Сержант! Радиото! — извика го радистът.
Паркин се върна назад и пое апарата.
— Сержант Паркин слуша.
— На телефона е майор Робъртс. От този момент сте освободен от активна служба, сержант.
— Защо? — Първото, което мина през ума на Паркин, бе, че са разбрали за годините му.
— Шефовете ви искат в Лондон. И не ме питайте защо — просто не знам. Нека ефрейторът ви замества, а вие се връщайте обратно в базата. На шосето ще ви чака кола.
— Слушам, сър.
— Заповедта гласи още да не излагате в никакъв случай живота си на опасност.
Паркин си спомни за часовниковата кула и динамита и се ухили.
— Разбрано.
— Добре. Тръгвайте. Късметлия такъв!
Всички му казваха „момче“, но преди да отиде в армията. Нямаше никакво съмнение, че сега беше вече мъж. Движеше се уверено, със самочувствие, не изпускаше нищо важно от погледа си, а с по-старшите по чин се държеше почтително, но без притеснение. Блогс разбра, че е излъгал за годините си, не от външния вид или поведението му, а от дребните издайнически признаци, които се проявяваха, щом се споменеше нещо за възраст, и които Блогс, като човек с опит във воденето на разпити, се бе научил да разпознава.
Отначало Паркин се бе развеселил, като му казаха, че трябва да разгледа някакви фотографии. Но сега, на третия ден в мрачното подземие на мистър Мидълтън в Кензингтън, веселото му настроение бе започнало да се изпарява и да отстъпва място на скуката. Най-много го измъчваше това, че не можеше да пуши.
На Блогс му беше още по-досадно, защото трябваше само да седи и да гледа.
— Нямаше да ме извикате чак от Италия, за да ви помагам в разнищването на някакво си обикновено убийство отпреди четири години, което може и да почака до края на войната — заяви в един момент Паркин. — Освен това тия снимки са все на немски офицери. И ако са свързани с нещо, за което трябва да си трая, по-добре ми кажете.
— Свързани са с нещо, за което трябва да си траеш — рече Блогс.
Паркин се зарови отново в купа фотографии.
Всичките бяха стари, повечето пожълтели и избледнели. Всеки път, когато Паркин посягаше към лупата, която мистър Мидълтън предвидливо бе оставил, и се взираше в някое дребно лице на групова снимка, сърцето на Блогс забиваше по-силно. После Паркин пускаше лупата и вземаше следващата фотография, а пулсът на Блогс отново се успокояваше.
Двамата отидоха да обядват в близката кръчма. Светлото пиво беше слабо, като повечето бира през войната, но Блогс все пак реши, че ще е по-добре да разреши на младия Паркин най-много две халби — оставеше ли на него, щеше да изгълта цял галон.
— Мистър Фейбър беше от тихите — рече Паркин. — Човек не би и помислил, че е способен на такова нещо. Имайте предвид, че хазайката съвсем не беше лоша. И си го просеше. Като си спомням разни работи, си мисля сега, че сам можех да я прекарам, ако знаех как да подходя. Какво да се прави, бях само на… осемнайсет.
Ядоха хляб и сирене и Паркин изгълта около дузина мариновани лукчета. На връщане спряха пред къщата, да изпуши още една цигара.